Двадесет и две годишният принц Мемнон бе издигнат в ранга Велик египетски лъв и командир на всички армии. Той незабавно се зае с подготовката на завръщането.
Въпреки че моят чин бе само Капитан на царския кон, бях от състава на принц Мемнон. Често той се обръщаше към мен за разрешаването на организационни проблеми, с които се сблъсквахме. През деня карах колесницата му. Докато препускахме, синьото знаме се развяваше над главите ни.
Много нощи принцът, Кратас и аз стояхме до късно и обсъждахме завръщането. През тези нощи принцеса Масара ни прислужваше. Пълнеше чашите ни със своите грациозни кафяви ръце. Сетне сядаше на възглавницата от овча кожа в краката на съпруга си и слушаше всяка дума. Когато очите ни се срещаха, тя ми се усмихваше.
Главната ми грижа бе да избегнем рискованото и тежко преминаване през праговете на реката. Те можеха да бъдат преплувани само по време на прилива, а това ограничаваше периодите, в които можехме да пътуваме.
Предложих да построим друга флотилия от ладии под петия праг; с които да превозим армията до мястото, откъдето щяхме да се отправим през пустинята и да избегнем големия завой на реката. Когато стигнем до първия праг, щяхме да построим отново друга ескадра бързоподвижни бойни галери и ладии, които да ни отведат до Елефантина.
Бях сигурен, че ако пресметнем времето правилно и ако преминем през праговете бързо, щяхме да изненадаме флотилията на хиксосите, която бе в Елефантина. Така можехме да нанесем силен удар на врага и да превземем галерите им, които да прибавим към нашите бойни кораби. Веднъж подсигурили се, можехме да доведем пехотата и колесниците през дефилето на първия праг и да завържем битка с хиксосите в наводнените от реката полета на Египет.
Първият етап на завръщането започна през следващия сезон на прилива. В Кебуи оставихме само един гарнизон. Нашият град щеше да остане само търговски преден пост на империята. Богатствата от Куш и Етиопия щяха да плават на север към Тива през този пункт.
Когато основната част от флотилията отплава на север, Хюи и аз, с петстотин коняря и ескадрон колесници останахме да изчакаме завръщането на антилопите гну. Те се появиха неочаквано както винаги, огромно черно петно, разпръснато в златистата савана. Ние ги пресрещнахме с колесниците.
Не беше трудно да заловим тези тромави животни. Антилопите гну не са бързи като конете и ние се научихме да ги ловим с примки от въжета. За десет дни вкарахме около шест хиляди от тях в ограденото с колове място на брега на Нил.
Там се прояви липсата им на жизненост и издръжливост. Без никаква причина те умираха със стотици. Полагахме големи грижи за тях, хранехме ги и им давахме вода както на нашите коне, но техният див странстващ дух не можеше да бъде окован и те просто измираха.
Накрая загубихме половината от животните, които уловихме, и още много измряха по време на дългото пътуване на север.
Две години след деня, в който царица Лострис бе обявила завръщането, нашите хора се събраха на източния бряг на Нил при четвъртия праг. Пред нас се простираше пустинният път, който пресичаше големия завой на реката.
През това време кервани с коли бяха тръгвали оттук. Всяка кола бе пълна със съдове от изпечена глина, пълни с вода от Нил и запечатани с дървени запушалки и гореща смола. На всеки десет мили по прашния път бяхме сформирали водни станции с по тридесет хиляди съдове, пълни с вода, закопани в земята.
Бяхме приблизително петдесет хиляди души и много животни, включително моето намаляло стадо от антилопи гну. Коли прекарваха вода от реката всяка вечер. Работата им беше нескончаема.
Изчакахме на брега изгрева на новата луна да освети нашия път през пустошта. Въпреки че заминаването ни беше планирано за този по-хладен сезон на годината, горещината можеше да се окаже смъртоносна за хора и животни. Поради тази причина щяхме да пътуваме само през нощта.
Два дни, преди да сме готови за прекосяването, моята господарка каза:
— Таита, кога за последен път ходихме с теб за риба? Приготви си копието и малката лодка.
Разбрах, че иска да разговаряме за нещо много важно. Носехме се по зелените води, докато лодката стигна до една върба на далечния бряг извън обсега на любопитните.
Първо поговорихме за неизбежното отклонение по пустинния път и перспективата за завръщането ни в Тива.
— Кога отново ще видя блестящите й стени, Таита? — въздъхна господарката, а аз нямах отговор за въпроса й.