— Ще се напием до повръщане довечера в Тива, стари негоднико!
Шилуките бяха подредени в дълбочина, редица зад редица, полк зад полк. Кратас ги бе обучавал непрестанно в тактики, които му бях помогнал да развие за колесниците. Освен дългите копия всеки от тях носеше по няколко къси копия за мятане и прашка от дърво и кожа, за да ги изхвърлят с още по-голяма сила. Те бяха издигнали преграда от набити в земята дървени колове пред своите редици. Хиксоските колесници трябваше да преминат през тази бодлива бариера, за да ги нападнат.
Египетските стрелци бяха изтеглени зад тях, готови да тръгнат през техните редици и отново да се оттеглят, както се налага в битка при различни тактики. Те вдигнаха своите извити лъкове високо и поздравиха фараона:
— Тамус! Египет и Тамус!
Фараонът носеше синя военна корона със златно кръгче на свещената змия, символ на властта, очите й бяха направени от скъпоценни камъни. Той отвърна на поздрава с изваден от ножницата син меч, вдигнат високо във въздуха.
Насочих златната колесница на фараона към главната порта на града. Той стоеше изправен на платформата и викна на стражата, която ни гледаше отгоре:
— Отворете вратите! Пуснете ме да мина!
— Кой си ти, че искаш да влезеш в Тива?
— Аз съм Тамус, господарят на Двете царства.
— Привет, фараоне! Нека живеещ вечно!
Вратите се отвориха и Мемнон докосна рамото ми.
— Карай, Таита!
Извърнах лице към него.
— Прости ми, Ваше Величество, но съм дал клетва да не влизам в града без господарката си, царица Лострис. Ще трябва да ти предам юздите.
— Слизай — заповяда ми той тихо. — Върви! Вземи господарката си и изпълни клетвата си!
Мемнон пое юздите, а аз скочих на прашния път. Наблюдавах го, докато премина със златната колесница през портата и чух поздравите, подобни на падащи от водопадите води. Народът на Тива посрещаше своя господар.
Стоях на пътя, докато нашата изтощена и разбита армия последва фараона в града. Осъзнах каква горчива цена трябваше да заплатим за нашата победа. Нямаше да можем да преследваме хиксосите, докато не възстановим армията. Дотогава цар Салитис отново щеше да стане силен и конете му щяха да се възстановят от Жълтия удушвач. Бяхме победили в първата битка, но знаех, че ни очакват още много, преди тиранинът да бъде прогонен от Египет.
Когато покрай мен преминаха полковете шилуки потърсих Кратас, но не го открих.
Хюи доведе колесница с отморени коне за мен.
— Ще дойда с теб, Таита — предложи той.
Аз поклатих глава.
— Сам ще пътувам по-бързо — казах му. — Иди в града и се радвай на победата. Хиляди красиви момичета те очакват.
Преди да поема по южния път, подкарах към бойното поле. Чакалите и хиените вече пируваха, воят им се смесваше с този на умиращите. Мъртвите бяха струпани като останки от корабокрушение на брега на реката.
Насочих колесницата към мястото, където забелязах Кратас — това бе най-ужасният участък от бойното поле. Труповете бяха нахвърляни на купове, достигащи до колелата на колесницата. Забелязах шлема му в праха, който се бе превърнал в кал от изтеклата кръв. Слязох от колесницата и го вдигнах. Бе смачкан.
Захвърлих шлема и започнах да търся тялото на Кратас. Видях кракът му да се показва от купчина тела. Бяха на шилуки и хиксоси в примирие след смъртта. Избутах ги встрани и намерих Кратас легнал по гръб. Беше прогизнал от почерняла кръв, лицето му приличаше на черна маска.
Коленичих до него и тихо промълвих:
— Трябваше ли да умрете? Всички, които искрено обичах? — Наклоних се напред и го целунах по кървавите устни.
Той седна и се вгледа в мен. Сетне се усмихна с широката си момчешка усмивка.
— По дяволите, беше истинска битка — поздрави ме той.
— Кратас! — зарадвано го гледах аз. — Ти наистина ще живееш вечно.
— Нито за момент не съм се съмнявал, момчето ми. Но точно сега се нуждая от нещо за пиене.
Затичах към колесницата и донесох шише вино. Той го взе, вдигна го и го изля в гърлото си, без да преглъща. Когато шишето се изпразни, го захвърли и се оригна.