Удивен шепот посрещна това изявление, а аз възкликнах. Това бе огромно богатство — състояние, което можеше да се сравнява с това на най-богатите в страната, достатъчно, за да купя голяма площ плодородна земя покрай реката и да обзаведа прекрасни вили на тази земя, да купя триста силни роби да я обработват, достатъчно, за да съставя търговска флота и да я изпратя до всички краищата на света, за да донесат още богатства. Сумата бе достатъчно голяма, за да се развихри моето въображение, но царят още не бе свършил.
— Тъй като си роб, този щедър дар няма да ти бъде изплатен лично, а на твоята господарка Лострис, която е съпруга на фараона.
Трябваше да се досетя, че той ще го остави в семейството.
Аз, който за кратък миг бях един от най-богатите мъже на Египет, се поклоних пред фараона и се върнах на мястото си до моята господарка. Тя стисна ръката ми утешително, но всъщност не бях нещастен. Съдбите ни бяха тясно свързани и знаех, че ние никога няма да изпитваме материални нужди. Вече планирах как да инвестирам състоянието на господарката си в неин интерес.
Най-после владетелят бе готов да произнесе присъдата. Докато говореше, не откъсваше поглед от Интеф.
— Твоите престъпления са неизброими. Няма достатъчно жестоко наказание за теб. Ето присъдата. След края на празненствата в чест на Озирис на разсъмване ще бъдеш преведен гол по улиците на Тива. Докато си още жив, ще бъдеш прикован към главната порта на града с главата надолу. Ще останеш там, докато враните не изкълват месата ти. Сетне костите ти ще бъдат стрити на прах и разпилени над майката Нил.
Дори Интеф се олюля и пребледня, докато изслушваше присъдата. Чрез унищожаването на земните им тела, така че никога да не бъдат балсамирани и запазени, фараонът ги обричаше на забвение. За египтянина нямаше по-жестоко наказание. Затворниците бяха прогонени завинаги от вечните полета на рая.
Когато господарката ми заяви решението си да присъства на екзекуцията и да наблюдава как баща й ще бъде прикован на главната порта с главата надолу, не вярвам да е имала представа за ужасите, на които щеше да стане очевидец. Аз бях твърдо решен да се противопоставя на желанието й. Тя никога не бе имала садистични наклонности. Навярно й бе повлиял фактът, че повечето царски жени щяха да се забавляват на този спектакъл и че Танус щеше да ръководи екзекуцията. Тя никога не би пропуснала възможността да го погледа, дори отдалеч. Използвайки най-силните си доводи, накрая успях да я разубедя.
— Господарке, такава жестока гледка сигурно ще ви се отрази зле. Нали не искате да навредите на детето, което носите.
— Това е невъзможно — нерешително възрази тя. — Синът ми няма да разбере нищо.
— Той ще вижда през очите ти, а писъците на умиращия му дядо ще преминат през корема ти и ще достигнат до малките му ушенца. — Думите ми постигнаха желания ефект.
Тя се замисли продължително и въздъхна:
— Добре, но искам да ми опишеш всичко с подробности. Трябва да ми опишеш подробно облеклото на останалите царски жени. — После ми се усмихна лукаво, с което искаше да покаже, че не е напълно убедена в думите ми. — Можеш да ми го прошепнеш така, че детето, което спи в утробата ми, да не ни чуе.
Когато тръгнах, градините на двореца все още бяха потънали в мрак. Преминах бързо покрай водните градини, а звездите се отразяваха в черната повърхност на изкуствените езера. Щом приближих до покоите на господаря Интеф, видях, че прозорците светят, и дочух писъци и ругатни.
Веднага разбрах, че се е случило нещо сериозно, и се втурнах натам. Войникът, който бе на пост, едва не ме прониза с копието си, но когато ме позна, ме пусна да вляза.
Танус бе в средата на предната стая. Ревеше като черногрив лъв в капан и размахваше юмруци. Никога преди не го бях виждал така обезумял от гняв. Изглежда, бе загубил способността да разсъждава и да говори. Воините му, безстрашните Сини крокодили, се пазеха на разстояние от него.
Отидох направо при него, успях да избегна един от бесните му удари и извиках в лицето му:
— Танус! Това съм аз! В името на всички богове, полудя ли?
След кратка мъчителна борба успя да се овладее.
— Виж какво може да се направи за тях. — Той посочи към падналите на пода войници.
С ужас разпознах в един от тях Кеткер, главния капитан от полка, когото уважавах. Лежеше свит в ъгъла, притиснал корема си, а на суровото му лице бе изписана такава болка, каквато се надявах никога повече да не видя. Докоснах страната му — беше студена.