Тя започва пасажа. Главата й е извърната и изглежда като че ли се взира право в кабината към него. Макар да знае, че това е невъзможно, той се помръдва смутено. Поглежда встрани. Слуша. чака.
Тя успя! Беше се справила безгрешно с този пасаж. Очевидно, нещо от старата й сила се възражда в нея. След като го е преодоляла, гласът й сякаш укрепва и приема една трогателна убедителност. Може би, фактът, че това най-вероятно е последното й представление, също подхранва пламъка на виртуозността й. В момента тя пее прекрасно, както не е пяла от години.
Джон оставя ръката си да се плъзне далеч от контролния пулт, след което се обляга. Едва ли ще постигне на целта си, ако употреби на този запис без уважителна причина,. Тя е твърде добър професионалист. Щеше да разбере, че не е заслужено. Суетата й щеше да застане зад гърба й при фалшивата реакция. Трябва да чака. Рано или късно гласът неминуемо ще й изневери. Тогава…
Той затваря очи и слуша песента. Възродената енергия на нейното изпълнение го кара да я види такава, каквато бе някога. Тя отново е красива някъде.
Трябва да се размърда и да се подготви за края на този номер. Почти е забравил записа с аплодисментите, унесен в спомени. Изважда го. Тя се покланя в неговата посока, съвсем като, че ли…
Не!
Тя е припаднала. Последното изпълнение и дойде в повече. Той скача, излиза от кабината и се втурва надолу по стълбите. Не може всичко да свърши така… Не беше очаквал от нея да се напрегне за една единствена песен до такава степен, че след това да не продължи — при все, че това е едно от най-известните й парчета. Струва му се ужасно несправедливо.
Той се спуска бързо по прохода между седалките и оттам на сцената. Вдига я и поднася чаша вода към устните й. Ролката с аплодисментите все още се върти.
Тя го поглежда.
— Ти виждаш!
Тя кимва и отпива глътка вода.
— Някъде по време на последната песен зрението ми се върна. Все още виждам. Видях залата. Празна. Уплаших се, че няма да мога да издържа, докато изпея тази песен. След което разбрах, че някой от обожателите ми с любов се е погрижил да ми подари това последно представление. Пях за този човек. За теб. И песента се получи…
— Мери…
Непохватна прегръдка. Той я вдига и я взема на ръце — това му струва усилие, защото тя вече е по-тежка, а той е по-стар.
Отнася я до гримьорната и телефонира за линейка. Залата все още гърми от аплодисменти и тя се усмихва, докато ги слуша, изпадайки в делириум.
На следващата сутрин тя умира в болницата, а Джон е до нея. Преди да умре, тя промълвява много имена и неговото не е сред тях. Той знае, че трябва да се натъжи, понеже за последен път се е поставил в услуга на суетата й. Но не. Всичко останало в нейния живот също бе суета и, може би, за да бъде велика, това е било необходимо условие — но всеки път, когато слуша тази касета, когато стига до последното изпълнение, той знае, че песента е само за него — и че това е повече, отколкото тя някога е дала на който и да било друг.
Не знам какво е станало след това с него. В рамките на добрия тон е да приключиш след като поуката е достигната — да се надяваме, с поанта, която удря сетивата. Но единствените неща, което виждам да удрят са клавишите на пишещата машина и съм абсолютно убеден, че той щеше накрая да пусне записа с освиркванията, ако тя бе допуснала и една фалшива нота в изпълнението си. Но, естествено, тя не го направи. И затова, той остана доволен. Защото бе ценител преди за бъде любовник, а всеки обича различни неща и на различни места.
Известно съпричастие също е уместно в случая, но е трудно да го откриеш, а понякога и не е необходимо.