Полу-Обувка вдигна очи от тефтерчето и замълча.
— Какво става? — попита Молекула.
— Само това пише. — възкликна Полу-Обувка.
— Хм! — изсумтя Маншон. — Защото е котка, а те имат девет живота и са пестеливи когато водят дневник. Записват само най-важното.
— Оттук пак не става ясно кой кога и как е избягал от злощастната колбасарница! — подчерта Полу-Обувка. — Но имам чувството, че това тефтерче описва по-пресни събития, отколкото страницата, която намери Мъхеста Брада.
Мъхеста Брада се обърна към Молекула и каза:
— Ако той бе проследил двата текста, щеше да запомни, че във вестничето се споменава за изход от криза, а тук чакат всеки момент да му спрат тока. Логично е да е обратното.
Сега Полу-Обувка се обърна към Молекула като се опря на масата и се усмихна:
— Мъхеста Брада забравя, че не всички хора са математически синтезирани.
— Хей! — прекъсна го Маншон. — Говорете като хората и спрете да ползвате Молекула за посредник! Нея едва ли я впечатляват подобни недомлъвки. — Маншон се приведе към Полу-Обувка и зашептя: — Пък и така, както си се облегнал, капките от тавана падат право в шията ти и чашата скоро ще остане празна. Що за дебелокожо животно си, че не усещаш! — прошепна му с упрек Маншон. Полу-Обувка кимна и пак се обърна към Мъхеста Брада:
— Трябва първо да уточним двамата с теб какво означава криза. Първо за тези, които са писали в Дупница Трибун, а сетне и за въпросния Буги Б.
— Това вече наистина ми се струва излишно — усмихна се колкото можеше Мъхеста Брада.
— Така има някаква възможност да се разбере точната хронология — продължи Полу-Обувка. — Ключът е в това, че за обикновения човек кризата е едно, било икономическа, политическа, духовна или просто изключване от електрозахранването. Но за един пънкар, с огромно сърце, в което вилнеят анархията, алкохолът и водещи до лудост мисли, породени от абстиненция, за този мъченик на съвременността, страдалец по свободата и изродено дете на капитализма, криза може да означава нещо съвсем друго.
— Например да банкрутира така неприятно, че да не може да си купи водка — предположи Молекула.
— Твърде правдиво! — повдигна пръст Полу-Обувка, за да постави акцент на предположението й.
— О-хо! — ококори здравото си око Мъхеста Брада — Как разбра, че този Буги Б е пънкар? Това не бе упоменато никъде.
— Напротив, приятелю! — усмихна се Полу-Обувка. — Докато ти се хилеше като таласъм заради оная водка, аз огледах вестничето, и по-конкретно снимката на Буги. На левия му чорап е написано с въглен: „PUNK’S NOT DEAD“. Ако ме разбираш! — Полу-Обувка намигна многозначително към всички на масата, а Молекула му изръкопляска тихо. Маншон взе страницата от Полу-Обувка и като я разгледа каза:
— Аз не бих заложил много на твърдението, че по тия чорапи някой е писал с въглен. Според мен те не са прани от месеци.
Полу-Обувка пак повдигна пръст:
— Което също подкрепя твърдението ми.
— Жал ми е само, че този съмнителен тип не е тук — усмихна се Мъхеста Брада, — та така да те халоса с чорапа си, че да млъкнеш за цяла седмица.
— Според мен, ако Буги Б удари някого с този чорап, то клетникът ще млъкне завинаги — отбеляза Маншон, отпи от чашата и се обърна към Молекула: — Както Полу-Обувка прочете в онова дневниче, стори ми се правдиво, че нещата не остават в едно и също състояние, а се променят.
— Самата истина. — съгласи се Молекула.
— По-често промените идват, когато човек не ги чака и са такива, каквито и най-гръмогласните анализатори не предсказват.
— Така е! — отсече Молекула.
— Та когато нещата стигнат до там, че Панайот те помоли да напуснеш, а това ми изглежда закономерно, ти има ли къде да отидеш? Или ще обикаляш през нощите?
— Може би ще проституирам — каза замислено Молекула. Лицето на Маншон започна да зеленее, може би от притеснение. Молекула се засмя и добави: — Шегувам се. Истината е, че имам в мен един златен пръстен и когато го продам, ще си взема квартира. — Молекула погледна Маншон — За някой и друг месец. След което, за огромно мое съжаление, ще напусна тази държава, тъй като ми се отваря работа в един музей навън. Тук е хубаво, но има едно разминаване, от физиологична гледна точка човек трябва да се храни по три пъти на ден, но в такъв случай властниците ще забогатяват по-бавно, а това, сам разбираш, е малко кофти.
— А иначе какво представлява онзи музей? — попита Маншон.
— Храна за душата — отговори Молекула. — Там имат нужда от мен, защото аз чувствам структурата на подобна обстановка. Можех да те взема за ръка, ако бяхме там и щяхме да вникнем в картините, дори в по-дълбоките. Това изобщо не е страшно, както смятат някои. Просто вървим в нечие съзнание и търсим нещо, което напомня за самите нас. Като разбира се, пазим чистота, когато сме там. Това е лесен начин човек да разбере себе си, ако то е възможно.