Полу-Обувка засмука цигарата си и отправи кръвясалите си очи към телевизора. Мина така около час още, без нищо особено да се случи, освен, че може би навън се бе стъмнило. Помещението като че бе променило размерите си и сега изглеждаше по-голямо, но също се получи и усещане за уют.
— Виж! — посочи с лице Мъхеста Брада към телевизора.
На екрана се забелязваха няколко фигури, върху които камерата падна последователно. Полу-Обувка изброи петима души, първо се появиха дон Руйчо и Георги Крезов, които се преструваха, че разглеждат някаква книга, ала всъщност бяха насочили тайно погледите си към една жена, която ако се съдеше по обстановката, беше библиотекарка.
Полу-Обувка бръкна в пазвата си и извади страницата за справка, според него последните двама — момче и момиче, бяха ученици от споменатото училище. Георги Крезов, намиращ се близо до тях, върна една книга на мястото й и започна да разглежда следващ рафт, а дон Руйчо прошепна към него:
— Знаеш ли, Крезов, в понеделник се скарах с един приятел.
— Защо? — попита разсеяно Крезов и мушна друга книга във фанелата си. Дон Руйчо дълго се замисли и повдигна рамене:
— Аз се престорих, че му се сърдя, може би защото имам нужда от много голямо количество внимание. А след училище той повървя с мен и доста приказва, а аз продължих уж да се сърдя.
— Че защо не избяга? — прошепна Крезов. — Той едва ли ще се хвърли след теб да те гони да си говорите.
— Хм… — учуди се дон Руйчо. — На мен ми беше приятно да ми се моли. А преди да се прибера, той ме предупреди да не му се сърдя повече, че иначе щял да накара един човек да ме пребие.
— Това на нищо не прилича, най-малко на приятелско отношение! — възмути се Крезов, докато проверяваше за още свободно място в якето си. А дон Руйчо след известна пауза прошепна:
— Това беше доста мило…
Тъй като Крезов подслушваше и разговора на учениците от другата му страна, може би отегчен от разговора си с дона, реши да се прехвърли:
— А апокрифната част чели ли сте я?
— Не — отвърна момичето.
— Ама вие наистина ли? — изрази полушепнешком възмущението си Крезов.
— Не — отговориха новите му събеседници. Крезов махна с ръка и отправи към тях лек надменен поглед, главно съдържащ упрек.
— Ама и вие… — прошепна, после се приведе и тихо заразказва — В тази част акцентът пада предимно върху чувствата на героите. Дон Кихот, свалил от себе си досадната маска на тъгуващ рицар, по най-арогантен начин се възползва от женските образи, които тук макар и малко леконравни, не са лишени от физическа красота. На моменти се прекалява с алкохола и наркотиците, също и многобройните тези подкрепящи битовия тормоз не са лишени от пристрастност, но всичко това не излиза от рамките на добрия вкус. И накрая моментът на провидението, изпратен е Ланселот от паралелен свят, за да овъзмезди изтерзания читател, като кастрира героите. Но в този миг, за собствено удоволствие, той прави на всички по една клизма с меча си, което дело, разбира се, — Крезов поема дъх — би оставило горчив вкус у нормалния читател. И силна болка! — допълва замислен, сетне повишава глас: — Но аз съм абсолютен социопат, сладурче! Нали знаеш, че бързам! Всеки момент ще бие звънецът. Затова нека да бъдем откровени един към друг! — Крезов обходи с поглед рафтовете и прошепна: — Ти Блек метал слушаш ли?
Момчето може би бе почувствало нездравото излъчване на Крезов и още по време на разговора бе напуснало помещението съвсем незабелязано, а момичето се разплака, стоя още известно време и си тръгна, вече поуспокоено. Библиотекарката в този момент се занимаваше с дон Руйчо, който сочеше зад бюрото й към едно списание Дъга, до което достъпът изглеждаше затруднен. Може би по лицето на жената Крезов усети, че нещата не вървят гладко и забравил, че дон Руйчо се беше представил с някакво измислено име, съвсем оплеска нещата, като каза с неприкрита тревога:
— Дон Руйчо, аз ще те чакам отвън — Отвори вратата, затвори я и след миг в коридора отекна силен тропот като от слон, бягащ с Тадж Махал на гръб. Библиотекарката и Дон Руйчо слушаха още няколко секунди отдалечаващия се грохот, след което последният с уверена стъпка се отправи към вратата, препъна се омаломощен в коридора и въпреки преднината след два километра успя да догони своя приятел. После на екрана се появи едър космат мъж по къси панталони, който заговори вежливо:
— Обадете се на посочения телефон, който е 0887 937 386, за да предположите какво съм скрил в левия си крачол!