Ивана Бърлич-Мажуранич
Регоч1
I
Една хубава лятна нощ коняри пазели коне на ливадите. Пазили, пазили, най-сетне заспали. Като заспали те, долетели от облаците самовили да си поиграят малко с конете по самовилския обичай. Хванала всяка вила по едно конче, възседнала го, удряла го със златната си коса и го карала наоколо по росната трева.
А между самовилите имало една малка самовила, на име Косенка, която тази нощ за пръв път била слязла от облаците на земята.
Много й допаднало да яха така кончето като вихър в нощта. А тъкмо тя била хванала най-буйния вран кон — малък, пък лют като огън. Търчал вранчо непрекъснато наоколо с другите коне, бил най-бърз от всички. Целият се бил опръскал в пяна.
Но на Косенка се искало още по-бързо да язди. Навела се тя и ощипала вранчо по дясното ухо. Изплашил се той, вдигнал се на задните си крака и полетял право пред себе си, оставил другите коне, оставил ливадата и отнесъл като вихър Косенка в далечния свят.
Харесала на Косенка тази бърза като стрела езда.
Тичали те като вятър покрай поля, покрай реки, покрай ливади и хълмове, покрай долини и върхове. „Боже мили, колко неща има по земята“, помислила си Косенка радостно, гледайки тази красота. Но най-вече й допаднало като препускали покрай един бряг, където имало планина, а в нея чудна гора, под гората две златни поляни като две златни кърпи, на тях две бели села като два бели гълъба, а малко по-нататък имало голяма вода.
Но вранчо не рачил да спре ни тук, ни там, само препускал като бесен все по-надалече и по-надалече.
Дълго, дълго тичал вранчо така с Косенка и най-сетне стигнали до една голяма равнина, а от равнината духал студен вятър. Влетял вранчо в равнината, а там — само жълта земя, нигде нямало ни тревица, ни дърво, само студът ставал все по-голям, колкото по-навътре в равнината навлизали. Колчава била равнината, не може и да се опише, защото жив човек не бил минавал никога там. Вранчо препускал с Косенка седем дни и седем нощи. На седмия ден призори стигнали до сърцевината на равнината, а там имало съборени зидове от някакъв страшно голям град Леген2, в който владеел силен студ.
Когато вранчо дотичал с Косенка пред дървените порти на Леген, тя прехвърлила самовилското си було през един зид и така се хванала за зида. Вранчо изтичал изпод нея и като изтичал, препускал до старините си насам-натам между големите зидове на Леген-града, докато най-сетне стигнал до вратата, която била на север, и изтичал отново в равнината — бог знае къде!
А Косенка слязла от зида и взела да ходи по града, студен като кост. Своето самовилско було, без което не можела да лети в облаците, била свила около рамената си, защото много го вардела. Ходела така Косенка по Леген, ходела и все й се струвало, че трябва да попадне на някакво чудо в този град, който бил такъв чудесен и огромен. Но все не виждала нищо, освен големи разрушени зидове, и не чувала нищо, освен как пука камъкът от студ.
Когато свърнала край най-големия, зид, не щеш ли, съзряла под зида да спи голям човек, по-голям от най-големия дъб в най-голямата гора. Този човек имал огромен плащ от дебело платно, а бил опасан с ремък, пет лакътя дълъг. Главата му била голяма като най-голяма каца, а брадата му била като купа царевичак. Толкова голям бил, че някой можел да си помисли — това е църковна камбанария, паднала покрай зида.
Този човек се казвал Регоч, живеел в Леген-града и нямал друга работа, освен да брои камъните на града. Той нямало да може никога да ги изброи, ако не бил с такава голяма глава като бъчва. Така броял той вече хиляда години и бил изброил тридесет зида и пет легенски врати.
Когато Косенка забелязала Регоч, скръстила ръце от почуда. Не можела да си представи, че на земята има такива големи създания.
Седнала до ухото на Регоч (а ухото му било голямо колкото цялата Косенка) и му викнала в ухото:
— Байо, не ти ли е студено?
Събудил се Регоч, засмял се и я погледнал.
— Е, студено е, разбира се, че е студено — проговорил Регоч с такъв огромен глас, като че гърмяло отдалече. Големият нос на Регоч бил почервенял от студ, а косата и брадата му били посипани със скреж.
— Боже мой, такъв силен човек си, а не вземеш да си направиш покрив срещу студа — рекла Косенка.
— Защо да си правя? — казал Регоч и пак се засмял. — Ще изгрее слънце.
Вдигнал се Регоч да седне. Седнал той, замахнал с дясната ръка по лявото рамо, с лявата по дясното и изтупал големия скреж — от всяко рамо полетял толкова скреж, колкото сняг се хлъзга от един покрив.
— Внимавай, внимавай, байо, ще ме затрупаш! — викнала Косенка. Но Регоч едва я чувал, защото ухото му било далече от нея, такъв бил висок и когато е седнал.
1