Выбрать главу

Регоч седнал малко по-нататък да си почине.

Взела Косенка да си играе с богатствата, да разглежда и премята чудната красота. Прехвърля в малките си ръце жълти дукати, гледа чаши, със сребро украсени, и слага на главата си корона, три пъти калявана. Поиграла си, разгледала и се начудила, а после съзряла една тънка тояжка от слонова кост, която била облегната на един голям стълб.

А всъщност само тази тояжка държала този стълб да не се събори, защото стълбът бил целият подяден от водата. И затова бог бил пуснал така тояжката, та тя се била облегнала под земята на стълба.

Но Косенка се запитала:

— Защо ли пък стои тази тояжка там? — и отишла, та взела тояжката да я разгледа.

Обаче щом хванала тояжката и я махнала, подземните пътища заехтели, залюлял се оня ми ти голям стълб, залюлял се, сринал се и се посипала цяла планина пръст. Затворил се, заринал се пътят между Косенка и Регоч — нито се чуват, нито се виждат един друг, нито могат да отидат един при друг.

Така била хваната под земята малката самовила Косенка! Жива била затворена в големия гроб и може би никога нямало да види златните поляни, за които била тръгнала. И всичко това, защото не рачила да пътува направо, както се били наканили, ами се спирала и свръщала надясно и наляво да разучи тайните божии.

Заплакала, завайкала се Косенка, търси как да стигне до Регоч. Но виждала, че няма излаз и няма спасение, а нейната торбичка с бисери, която можела да я спаси, лежала затрупана под земята.

Като видяла всичко това, Косенка престанала да плаче, защото била много горда, и си помислила: „Няма що, ще се мре. Регоч не може да ми помогне, защото той е неразумна глава, която и на себе си не помага, а камо ли да се сети на мен да помогне. Няма що, трябва да се мре.“

И тя се приготвила тозчас за смъртта. Но искала, ако някой някога я намери в тази гроб, да знае, че е била от видно коляно. Затова сложила на главата си короната, трижди калявана, взела в ръце тояжката белокостна и тогава легнала да мре. Никого нямало край нея, само светилникът й светел, като че злато гори. И както изстивала и се вкочанявала Косенка, така и светилникът угасвал постепенно.

А Регоч наистина бил неразумна глава. Като се съборил стълбът и като се срутило много земя между него и Косенка, той не се и помръднал, ами останал да седи в тъмнината. Поседял така някое време и чак тогава тръгнал да види какво става.

Пипнешком стигнал до онова място, където преди това била Косенка, опипал и разбрал, че там се е срутила пръстта и няма вече пролаз на другата страна.

— Ех, няма вече пролаз към другата страна — помислил си Регоч и не знаел какво да измисли, ами се обърнал, оставил засипания хълм, а зад него Косенка и тръгнал по обратния път, по който били дошли от Леген…

* * *

Вървял така Регоч, вървял си по пътя, от стълб до стълб. Доста се отдалечил, но все нещо не му било харно. Сам не знаел какво е то.

Поправил си ремъка на пояса — да не би ремъкът да го стяга. После протегнал ръка от рамото — да не му е заспала ръката. Но не било ни това, ни онова, а все така не му било харно. Чуди се Регоч, какво става с него? Чуди се и от чудене поклатил глава.

Като поклатил глава, кошчето се залюляло на ухото му. А като усетил Регоч колко е леко кошчето и че в него я няма Косенка, нещо го свило силно в сърцето и гърдите и той, неразумната глава, все пак се сетил, че го мъчи жалост за Косенка, сетил се, че трябва да я спаси.

Трудно му било да се сети, но щом се сетил, обърнал се като вихър и полетял назад към онова място, където бил оставил засипаната планина, а зад нея — Косенка. Полетял и мигом стигнал там. Взел да копае с две ръце планината, копал, копал, завчас изкопал голяма дупка и съгледал Косенка. Лежала със златната корона, трижди калявана, вече била изстинала, цялата се вдървила, а край нея светилникът — пламъкът му бил малък като най-малката светулчица.

Ако викнел Регоч от жалост, щяло да се разтърси подземието и съвсем да угасне светилникът, щяла да изчезне и онази малка светла светулчица край студената Косенка.

Но на Регоч от жал така му се свило гърлото, че не могъл да извика, ами протегнал голямата си ръка и леко хванал хладната Косенка, положил я на дланта си, та я топлил, топлил между двете си длани като зимна птичка. И да видиш ти! След някое време тя промръднала ръчица и светилникът тозчас засветил по-силно. После раздвижила глава и пламъкът на светилника засветил още по-силно. Най-сетне отворила очи, а светилникът пламнал така ясно, като че злато гори!

Косенка скочила на крачетата си, хванала се за брадата на Регоч и двамата заплакали от голяма радост. Сълзите на Регоч били едри като круши, а Косенкините дребни като просо, но всъщност били еднакви и те се обикнали силно от този миг.