Като се наплакали, намерили и Косенкините бисери, та след това продължили пътя. Но вече не се докосвали до нищо под земята — ни до потопените лодки, напълнени с богатства, които били пропаднали там от морското дъно, ни до червения корал, ни до жълтия кехлибар, който се нижел покрай подземните стълбове. До нищо вече не се докосвали, нито се спирали някъде, вървели си право по пътя, да излязат на златните поляни.
Като вървели дълго така, Косенка рекла на Регоч да я повдигне. Щом сторил той това, Косенка хванала нещо над главата му.
Хванала пръст, погледнала си в ръката и що да види — между пръстта листа и трески.
— Ето ни, Регоч, под гората край златните поляни! — викнала Косенка. — Хайде да излизаме.
Тогава Регоч се изпънал и взел да пробива с глава земята.
II
Над тях наистина била гората, и то точно горската котловина на междата между две села и две мери. В тази котловина не идвал никой освен овчарите и овчарките от двете села и двете мерѝ.
А между двете села имало люта вражда — вражда за гумно и за пасище, за мелници и за сечища, а най-вече за старейшинския жезъл, който едното село било присвоило отдавна, а другото не рачило да му го даде. И така двете села били враждебни едно към друго.
Но овчарите и овчарките били неразумна челяд, нехаели и не разбирали правдата на старите и всеки ден се срещали на междата между двете села и двете мерѝ. Докато овцете им се смесвали и пасели заедно, овчарчетата играели с овцете, а от много игра често закъснявали привечер да се приберат с овцете.
Поради това и в двете села имало вик и грак по децата. В едното село имало прапрабаба и прапрадядо, които помнели всичко, което е ставало някога в двете села. Те говорели: „Пуснете, хора, децата. По-добър плод ще даде детската игра по планината, нежели вашето жито по полята.“
А овчарчетата, както и преди, идвали на онова място с овцете, защото по-старите не питали много-много какво правят децата.
Така било и в този ден, когато Регоч взел да пробива земята на онова място. Тъкмо овчарчетата и овчарките се били събрали под най-големия дъб и се готвели да тръгнат за дома. Кой си стягал цървулите, кой си връзвал камшика за дръжката, а овчарките събирали овцете. Току чули те, че нещо страшно тропа по земята точно под краката им. Ударило веднъж, дваж, а като ударило трети път, земята се пукнала и право между овчарите излязла страшно голяма глава като бъчва, брадата й като купѐн царевичак, а по брадата имало голям скреж още от Леген-града.
Писнали децата от страх и изпопадали на земята като мъртви — и не толкова от главата, която била като бъчва, колкото от брадата, дето изглеждала като купѐн царевичак.
Изпопадали всички деца освен малкия Лильо, който бил най-хубавото и най-умно дете от двете села и двете мери.
Останал Лильо прав и дошъл да види отблизо какво е това чудо.
— Не бойте се, братя — казвал Лильо на овчарите, — бог не би направил такова чудовище за зло, защото, ако е така, вече отдавна то да е погубило половината свят.
Приближил Лильо до Регоч, а той тъкмо бил свалил кошчето с Косенка от ухото си и го сложил на целината.
— Елате, елате, братя — викнал Лильо, — с него има и девойка, малка, пък хубава като звезда.
Овчарчетата и овчарките наставали и взели да надничат, стоейки един зад друг към Косенка, а после онези, които най-много се били уплашили, първи дошли при нея, защото били най-бързи във всичко.
Овчарчетата и овчарките веднага обикнали прекрасната Косенка, извадили я от кошчето, завели я на най-хубавата поляна и взели да се дивят на прекрасните й дрехи, които били лъскави и меки като утринен светлик. А най-много от всичко се дивели на нейното самовилско було, с което само малко като замахне, тозчас се вдигала над поляната и политала.
Заиграли хоро овчарите, овчарките и Косенка и започнали всякакви игри. А малките крачета на Косенка все поигравали от радост и очите и устицата й се смеели, че си е намерила дружина, на която е драго това, което и на нея е драго.
После тя извадила своята торбичка с бисери и взела да дарява и радва своите другари и другарки. Хвърли един бисер и между тях се появи дръвче, а на него шарени кордели, свилени кърпички и червен наниз за овчарките. Хвърли друг бисер и довтасат от всички страни из гората наперени пауни, довтасат, разхождат се, полетят и се посипят по поляната лъскави пера, та цялата поляна заблести. Овчарите накичили с пера калпаците и елеците си. Още едно бисерче хвърлила Косенка, то се превърнало на една висока клонка в златна люлка на свилени въжета, а като се люлеели овчарите и овчарките, люлката летяла така високо като лястовица и така тихо като галера на дожд.