Децата пищели от радост, а Косенка хвърляла бисер след бисер и хич не помисляла, че трябва да ги запази, защото тя не обичала на този свят нищо повече от хубавите игри и приятните песнички. Така пръснала всичко до последното зрънце, а кой знае къде би могло да й потрябва наскоро и на нея, и на овчарчетата!
— Никога вече няма да се разделям с вас — викала радостно Косенка, а овчарчетата и овчарките пляскали с ръце и си хвърляли калпаците от радост, като чули това.
Само Лильо не отишъл да си играе с тях, защото този ден бил нещо унил и тъжен.
Останал близо до Регоч и оттам гледал колко е хубава Косенка и какви чудеса прави в тази дъбрава.
В това време Регоч бил излязъл от своята дупка. Излязъл и се вдигнал между горските дървета, а като застанал там, главата му стърчала над цялата, столетна гора, така страшно голям бил великанът Регоч.
Огледал се Регоч през гората по равнината.
Слънцето вече било залязло и небето било много алено. В равнината се виждали две златни поля като две златни кърпи, а в полето имало две села като два бели гълъба. Малко по-далече от двете села текла голяма река Зловода, а покрай реката навсякъде имало повдигнати насипи, които зеленеели от трева. По насипите се виждали стада и пастири.
— Ех, наистина — казал Регоч, — какво съм правил хиляда години в Леген, в онази пустош, когато на света има такива хубости! — Така му допадало да гледа по равнината, че само обръщал наляво и надясно главата си, голяма като бъчва, та тя се люлеела над гората като огромно плашило.
Но скоро го викнал Лильо:
— Седни, байо, да не те съгледат селските старейшини.
Седнал Регоч и двамата взели да разговарят. Лильо разказал на Регоч защо е така тъжен днес.
— Голяма беда ще стане още довечера — казал Лильо: — Чух как се уговаряха старейшините на нашето село и думаха: „Хайде да пробием насипа на Зловода. Водата ще разшири дупката, насипът ще се събори и тя ще нападне вражето село, ще удави мъжете, жените и гробищата, ще се изравни водата над тях и там, където е вражето село, ще стане море. А нашите поля са по-високи и селото е на възвишение, та нищо няма да ни се случи.“ Така се уговаряха и после наистина тръгнаха и понесоха голям свредел, та тайно пробиха през нощта насипа. А аз, байо — довършил Лильо, — знам, че нашите ниви и селото ни не са така високи и знам, че водата ще се сключи и над нас и още нощес ще стане море там, където са двете наши села. Затова съм толкова тъжен.
Още докато си говорели така, в равнината се вдигнал голям шум и олелия.
— Ето, бедата дойде! — викнал Лильо.
Изправил се Регоч, вдигнал Лильо и погледнали по равнината. Жал да ти е да погледнеш! Насипът се разрушил, а тъмната голяма вода Зловода се търкаляла в два ръкава през хубавите поля. Единият ръкав върви към едното село, а вторият към другото. Давят се стадата, изчезват под водата златните поля, търкалят се кръстове от гробищата, а в двете села вик и олелия! Излезли старейшините и на двете села на гумното с тъпани, с барабани и свирки, та бият и удрят един другиму напук, така били обезумели от злоба. А олелията била още по-голяма, защото виели и селските кучета, а жените и децата плачели и нареждали.
— Ех, мой байо — викнал Лильо, — защо нямам твоите ръце да спра тази вода!
В това време покрай Регоч и Лильо се събрали овчарчетата и овчарките с Косенка, уплашени и натъжени от онзи страшен вик в равнината.
Като чула Косенка какво става, рекла тя, бърза и хитра като малка самовила:
— Хайде, да вървим, Регоч, ще спреш водата!
— Да вървим, да вървим — викали овчарите от двете села и от двете мери, като не спирали да се вайкат и нареждат. — Хайде, Регоч, отнеси и нас!
Навел се Регоч, вдигнал на дясната си ръка Лильо и Косенка, която държала своя светилник, а в лявата ръка взел всички други овчарчета и затичал със стъпка от десет разкрача през горската просека долу в равнината. След него хукнали и овцете, като блеели уплашено. Така стигнали в равнината.
Тичал така Регоч през мъглата и мрака с децата в прегръдката си, а след него изплашеното стадо в див бяг — тичат към насипа. А насреща им иде черната вода Зловода, погубва и удавя всичко по пътя си. Страшно силна била онази вода. Дали ще излезе по-силна от Регоч? Дали ще събори Регоч? Дали ще погуби онези дребни овчарчета, дали ще загине гиздавата малка Косенка, хубава като звезда?
Като тичал така през ливадите, които още били сухи, Регоч стигнал с последни сили завчас до насипа, където се била отворила голяма дупка и откъдето водата изтичала със страшна сила.