— Спри я, спри я, Регоч! — плачели децата.
В равнината, недалеч от насипа, имало насипано малко хълмче.
Свалил Регоч Лильо и Косенка, овчарчетата и овчарките на това хълмче, а около тях се притиснали овцете и агънцата. Покрай хълмчето вече се разливала вода.
А Регоч нагазил със здрава стъпка във водата, легнал до насипа и с огромните си пръсти затворил дупката в него. Тозчас водата спряла, но тя била така силна, че не било лесно да се озапти. Опънала се водата, налетяла на Регоч до рамената, та под него, над него, около него, от всички страни нахлула отново и продължила да се търкаля по равнината. Разтворил Регоч двете ръце, гребе земя с шепи, но каквото загребе, водата в миг го отнася.
И водата се вдигала по равнината все по-високо и по-високо — от полята, от селата, от имота и от гумната нищо вече не останало. Само покривите и църковната камбанария на двете села стърчали от водата.
И около хълмчето, на което били овчарчетата и овчарките с Лильо и Косенка, водата се вдигала все повече и повече. Плачат и нареждат горките овчарчета, кой за майка, кой за брат или сестрица, а кой за къщата и градината, защото виждали, че и двете села са погубени и че за никого няма спасение, а ето че и към тях се вдигала водата.
Притискали се овчарчетата все повече и повече навръх хълмчето, събирали се около Лильо и Косенка, които стояли един до друг сред децата.
Лильо стоял тих и блед като камък, а Косенкините очи светели и тя повдигала светилника към Регоч да му свети, като работи. Косенкиното було се вдигало и виело в нощния вятър и се веело над водата, като че ли ей сега малката самовила ще полети и ще се махне от този ужас.
— Косенке! Косенке! Не си отивай! Не ни оставяй! — опявали овчарчетата, на които се струвало, че между тях има ангел, като гледали Косенка.
— Няма да отида, никъде няма да отида! — викала Косенка, но булото й продължавало да се вее, като че само ще се понесе през водата към облаците.
В това време се чул писък. Водата се била вдигнала, била стигнала до ръба на скута на една овчарка и я помъкнала да я отнесе. Тозчас се спуснал Лильо, хванал овчарката и отново я довлякъл на хълмчето. „Трябва да се завържем — викали овчарчетата, — да се вържем един за друг, защото загинахме.“ „Ето, братя, ето!“ — викнала Косенка, която имала много милостиво сърце. Бързо смъкнала тя от раменете си своето самовилско було и го протегнала на овчарите. Разкъсали булото на ивици, завързали ивиците на дълго въже и овчарите се вързали един за друг около Лильо и Косенка, а около овчарите се вдигали на задните си крака горките овчици, за да не се удавят.
Сега и Косенка била в това нещастие клетница, както и останалите овчари. Бисерите си била пръснала в играта, а самовилското си було поради доброто си сърце била подарила и разкъсала и не могла вече нито да полети, нито да се спаси от тази беда.
Но Лильо бил обикнал Косенка повече от всичко на света и когато водата взела да бие вече в краката им, той викнал:
— Не се бой, Косенке! Ще те пазя и ще те държа! — и я вдигнал на ръце.
Косенка се хванала с едната ръка за врата на Лильо, а в другата ръка държала високо светилника накъм Регоч.
А Регоч, лежейки до гърди във водата, се борел и борел непрестанно с водата. От левия и от десния край на рамената му стърчали разрушените краища на насипа, като два големи рога. Брадата на Регоч била разрошена, наметката му — скъсана, рамената му — кървави. Но не можел и не можел да спре водата Зловода, ами онова ми ти море покрай хълмчето растяло и растяло, малко оставало да потопи овчарчетата. А било вече полунощ.
Не щеш ли, отведнъж на Косенка й дошло наум и тя през плача и вайканията на овчарите се обадила смеешком и викнала на Регоч:
— Регоч, неразумна главо! Защо не седнеш между онези рога на насипа! Защо не затвориш с плещи водата!
Овчарчетата и овчарките тозчас млъкнали, чудом зачудени как никой да не се сети за това!
— Ехаха! — чуло се там как се смее Регоч, а не било шега работа, щом се засмее Регоч! Цялото море бълбукало и клокочело около него, като се тресял от смях, дето бил толкова недосетлив.
После Регоч станал, обърнал се и ето че седнал между онези рога!
Да видиш чудо голямо, боже мой! Спряла водата Зловода, сякаш се изправила стена на насипа! Спряла, не може да мине през плещите на Регоч, ами взела да тече по своето корито, където текла преди — непрекъснато се удряла в плещите на Регоч. Нейсе, боже, чудо и спасение!
Сега овчарите и овчарките били спасени от най-страшна беда, а Регоч си седял, гребял пръстта с ръце и затрупвал под себе си и покрай себе си насипа. Почнал в полунощ, а като взела да пуква зората, работата била свършена. Тъкмо изгряло слънцето, когато Регоч станал от насипа след свършената работа, та си изчистил брадата, по която били полепнали тиня, клонки и дребни рибки.