Но бедата на онези горки овчарчета още не била свършила, зер къде и при кого да отидат? Стояли овчарите навръх хълмчето. Около тях само пусто море. От двете села стърчал само по някой покрив, а в селата не бил останал никой жив. Селяните могли да се спасят, ако били избягали пред водата на таваните си. Но и от двете села всички били излезли на гумната със свирки и тъпани да се радват и да се гледат едни други как загиват. Когато водата стигнала вече и на едните, и на другите до пояс, те още удряли тъпаните, когато стигнала до гърлата им, те още надували свирките от злорадство. И така потънали всички до един, с тъпаните и свирките — това било справедливо божие наказание за тяхната злоба.
И ето сега горките овчарчета останали без жив човек, който да ги храни и брани, останали без къщи и дворове.
— Не сме врабци да живеем на покрива — казали тъжно овчарите, като гледали как от морето стърчат само покривите, — а не сме и лисици да живеем в планината по дупките. Ако можехме някак да освободим селата си от тази вода, все би могло да се живее, а така — най-добре да скочим във водата със стадата, пък да се удавим и ние, като нямаме къде да се сврем.
Това било много тъжно и самият Регоч се нажалил, но тази беда нямало как да се надвие, та той казал, гледайки морето:
— Толкова много вода нито мога да я изгреба, нито да я изсърбам, за да ви освободя селата. Що ще правите, деца мои?
Тогава се обадил Лильо, най-умното дете от онези мери:
— Регоч, байо мой, ако ти не можеш да изсърбаш толкова много вода, земята ще я изсърба, земята! Пробий дупка в нея, пусни това море в земята.
Божичко, какво мъдро дете, а е колкото пръста на Регоч.
Наистина Регоч ударил в земята, пробил дупка, а земята като жадна ламя почнала да сърба и да сърба, да гълта и намъква в себе си онова ми ти голямо море от цялата равнина. Не минало много и земята изсърбала цялата вода и пак се показали селата, полята и ливадите, съборени и покрити с тиня, но всяко на мястото си.
Зарадвали се тъжните овчарчета и овчарки, но най-радостна от всички била Косенка. Плеснала с ръчици и викнала:
— Ех, че ще е хубост, като се позлатят отново полята и се раззеленеят ливадите!
Тогава овчарите пак навели глави, а Лильо рекъл:
— Ами кой ще ни научи как да посеем полята и да орем нивите, като не е останал никой от старите хора?
И наистина нашир и длъж нямало нито един стар човек, само купчината клети деца сред опустошената равнина, а с тях и Регоч, който бил толкова голям, несръчен и неопитен, че не би могъл дори главата си да мушне под техните покриви, нито пък разбирал нещо от техните поля и плугове.
Отново се умърлушили всички, а най-вече Регоч, който толкова бил обикнал прекрасната Косенка, а сега не можел да бъде от някаква полза нито на нея, нито на овчарите.
А което било най-лошо, той се затъжил много за пустия Леген! През нощта се бил нагълтал с тиня за хиляда години и прекомерно се бил нагледал на ужаси. Затова го моряла мъка за големия и пуст Леген, където в мир броял камъните толкова стотин години.
Стояли прочие овчарите печални, печален бил Лильо, а най-печален бил Регоч. Наистина било тъжно да гледаш тази купчина деца, които без старите си хора трябвало да загинат и повехнат като цвете без корен.
Само Косенка надзъртала радостно насам-натам, защото тя никога не бивала тъжна.
Изведнъж викнала:
— Вижте! Вижте! Какви са тези хора? Сигурно знаят чудеса и приказки!
Всички погледнали към селото, а там на един прозорец се показвали две глави — старец и старица. Махали с кърпичка, викали децата по име и се смеели, та целите им набръчкани лица сияели. Това били прапрадядото и прапрабабата, които били единствените умни хора в двете села, та се спасили на тавана.
Боже мили! Ако децата били съгледали на този таван слънцето от изток и звездата денница, нямало да писнат от радост. Чак до небето се чуло как пищят:
— Бабо! Дядо!
И полетели децата като млади палаши към селото, а пред всичките — Косенка, златната й коса се веела на вятъра, а след тях търчали овцете и агнетата. Спрели се чак в селото, където на къщната врата ги посрещнали дядото и бабата. Посрещнали ги, грабнали ги в прегръдките си и всички заедно не знаели как да се наблагодарят на бога, дето дал толкова мъдрост на бабата и дядото, та се спасили на тавана. А това било добро и затова защото в селата били съвсем простовати, нямало в тях нито книга, нито бележка, та ако не били останали бабата и дядото живи, нямало кой да споменава на овчарчетата за бедата, която ги сполетяла от злобата.