Като се напрегръщали, се сетили за Регоч. Огледали се по равнината — Регоч го нямало! Нигде го нямало — изведнъж изчезнал, такъв великан, изчезнал като мишка в дупка.
А Регоч наистина изчезнал като мишка в дупка. Когато се открили дядото и бабата на тавана, Регоч се уплашил като никога дотогава за живота си. Страшно се уплашил от техните нашарени с бръчки старчески лица.
— Ех, боже мой, колко ли ужаси са преживели тези старци в този край, щом са им такива лицата — помислил Регоч; от преголям страх скочил тозчас в онази дупка, в която била пропаднала Зловода, и избягал по пътя назад в своя пуст Леген-град.
В селото всичко потръгнало на добро. Дядото и бабата упътвали децата, та те орали и сеели. По техен съвет направили само едно село и едно гумно, една църква и едно гробище, за да няма повече злоба и злощастие.
Всичко тръгнало на добро, но най-хубаво от всичко било, че насред селото имало хубава кула от планински мрамор, на върха на кулата били направили градина, дето цъфтели портокали и лаврови дървета. Тук живеела прекрасната Косенка и гледала от кулата като от облак по целия този край, който толкова й бил харесал, когато слязла за пръв път на земята.
Привечер, когато свършвала полската работа, Лильо довеждал на кулата овчарчетата и овчарките, та играели по месечина хоро в градината и пеели песни с прекрасната, обичлива и весела Косенка.
А Регоч се срещнал отново с водата Зловода под земята. Бучало и тътнело под нея, когато той се борил, докато я пуснал все по-надълбоко и надълбоко, до дъното на пъкъла, та никога вече да не може да послужи на людската злоба.
После Регоч продължил към своя Леген. И сега седи там, камъни брои и се богу моли никога вече да не го извежда от пустия Леген-града, където си му било мястото, като бил такъв голям и нео̀правен.