След киното излизахме на светлия булевард и тръгвахме бавно към червено-зеления пожарен край. В началото на уличката спирахме за миг. Ако наблизо нямаше хора, прихващах Рейчъл през кръста и тъй приближавахме тъмния вход. Мълчахме и двамата, притеглях я по-плътно до себе си, а тя стискаше ръката ми. Когато най-сетне, дълго отлагали раздялата, пристъпвахме в мрака на тясната уличка и заставахме прегърнати, едва тогава тя ме целуваше. Целувах я и аз — до насита, защото не винаги в киното можех да сторя това. Все още мълчаливи, с мъка разплитахме горещите си пръсти и се откъсвахме един от друг.
Тя почти изчезваше в мрака на уличката, аз изтичвах отново след нея и хващах ръцете й.
— Обичам те, Рейчъл! — казвах аз, стисках ръцете й, мъчех се да я задържа.
— И аз те обичам, Франк! — отвръщаше тя, отскубваше се и хукваше нагоре, за да се появи едва на следната вечер.
Оставах за миг, вслушвах се з отдалечаващите се стъпки, после бавно потеглях за вкъщи. Къщата ни беше на една пресечка разстояние — недалеч от ъгъла. Прибирах се в стаята си, заставах на прозореца и вперил очи в тъмната нощ, наострях слух — няма ли да долети гласът й. Прозорецът ми гледаше към уличката. Лампите на булеварда едва прехвърляха мъждива светлина през покривите на къщите — нищо не се различаваше там долу, в тъмната пропаст. Час по-късно се събличах и лягах. Не веднъж ми се струваше, че долавям гласа й някъде в мрака, скачах от леглото напрегнато и слушах на прозореца, но разбирах, че съм се излъгал.
В края на лятото получих от една моя леля пет долара за рождения си ден. Веднага почнах да кроя планове как най-добре да ги използуваме с Рейчъл. Исках вечерта да я изненадам: ла идем до центъра на града с трамвай. Най-напред щяхме да влезем в някой ресторант, а след вечерята — в някой от големите театри. Никога не бяхме слизали заедно в града, а ето че сега за първи път разполагах с повече от петдесет цента. Като разнесох вестниците, прибрах се веднага и замечтах за предстоящата вечер.
Малко преди да се мръкне излязох на верандата да дочакам часа за среща. Седнах на стъпалата и съвсем забравих да кажа на майка си, че ще ходя в града. Не ми разрешаваха да се отдалечавам много от къщи, без да обадя къде отивам, с кого и по кое време ще се върна.
Седях на стъпалата повече от час, когато по-голямата ми сестра Нанси се показа на вратата и рече:
— Франк, имаме работа за тебе. Мама те вика в кухнята, преди да си излязъл. Да не забравиш и да хукнеш!
Отговорих, че идвам веднага. Но мислех как ще изненадам Рейчъл и чак след половин час си спомних за работата, която ме очаква в кухнята. Времето за срещата с Рейчъл наближаваше, затова скочих да свърша всичко колкото може по-набързо.
В кухнята Нанси ми подаде кръгла кутийка, поръча ми да я отворя и да поръся с праха кофите за смет. Чух мама да казва, че от хранителните отпадъци в кофите се завъдили плъхове. Посипах мишеморката, изтичах в къщи, грабнах си шапката и полетях на улицата. Обвинявах Нанси, че ме е забавила за срещата, макар вината да си беше моя — можех по-рано да се сетя. Бях уверен все пак, че Рейчъл ме чака, дори да съм закъснял с няколко минути. Не можех да повярвам, че ще дойде при крана и като не ме види, веднага ще си отиде.
Неизвървял и десетина метра, чух мама да ме вика. Спрях се неохотно.
— Отивам на кино! — извиках. — Скоро ще се върна.
— Добре, Франк — каза тя. — Помислих, че в града ще ходиш. Гледай по-рано да се прибереш!
Изтичах още няколко крачки, но отново спрях. Не знаех какво да сторя — боях се, че ако й кажа къде отивам, майка ми ще ме накара да си остана в къщи. Никога не бях я лъгал, не можех и сега да я излъжа. Обърнах се: гледаше ме от верандата.
— Мамо, в града отивам — подвикнах гузно, — но няма да закъснеем.
И хукнах презглава по улицата, кривнах зад ъгъла и се завтекох към пожарния кран. Не видях Рейчъл и за миг поспрях — запъхтян от бързане и вълнение.
Тя все пак беше там — току-що пристигнала, чакаше ме до оградата. Като тръгнахме към сладкарницата на ъгъла, извадих си парите от джоба на жилетката и ги показах на Рейчъл. Развълнува се много повече от мен, когато ги получих, подържа ги в дланта си, погледа ги, а аз й разказах какво съм намислил за тази вечер.
Чухме, че трамваят идва и забързахме към ъгъла да го хванем. Пътуването до центъра, макар и бързо, трая около половин час. Слязохме при театрите.
Пред една аптека Рейчъл ме улови за ръката: