Ядосах се на себе си. В джунглата се бях научил да обръщам маниакално внимание на всичко. На звуци и миризми. На проблясъци и сенки. На счупена вейка, на наклона на китайския камъш. На птичата песен или нейното отсъствие. Всички тези неща означаваха нещо и често тъкмо това значение определяше разликата между живота и смъртта. И трябваше да се научиш да виждаш несъответствията предварително, защото когато безшумният враг се опитва да те убие, обикновено нямаш втори шанс.
Изведнъж осъзнах, че това се отнася със същата сила за града и че допреди малко съм бил прекалено глупав, за да го разбирам. Градовете имат свой ритъм, свои особености, които си имат съответното значение. Трябваше да се науча да им обръщам внимание. Трябваше да се образовам.
Добре де, още един полезен урок. Само че как да се оправя с това положение?
Виждах само две възможности. Можех да купя нова чанта и ако Макгроу забележи някаква разлика, просто да му кажа, че ми я е дал Миямото — и да се надявам, че агентът няма как да установи истината. Даже можех да купя три чанти и да ги подменя една по една, така че всички пак да са еднакви.
Но ако Макгроу ме разкриеше, нещата нямаше да се свеждат само до издънка. Щях да се представя пред него като измамник. За издънката можеше да ме разкарат. Ала нямах представа какво ще се случи, ако ме хванат да лъжа, за да я прикрия. С едно бях наясно обаче: разкарването можеше да се окаже най-малкият ми проблем.
Всъщност ми оставаше само една възможност. Да се свържа с Макгроу и да му кажа всичко. В края на краищата не беше чак толкова сложно, нали? Не бях направил нищо лошо. Поне нищо, което да ми се налага да призная. Тъй де, какво щяха да направят, да ме убият ли?
2.
Свързах се с Макгроу и той ми каза вечерта да го чакам в бар „Камия“ в Асакуса, един от най-старите квартали в града. Изборът на мястото ми се стори необичаен. Асакуса се намираше в източната част на Токио и освен с храмовия комплекс Сенсоджи и други подобни туристически атракции кварталът не привличаше особено чужденците, които предпочитаха по-космополитната атмосфера на западните райони.
След тренировката в „Кодокан“ потеглих на изток с мотора си, „Сузуки“ GT380J, модел 1972-ра, боядисан в яркочервено и кремаво — лукс; който не можех да си позволя, но въпреки това го бях купил. Обожавах го този мотор, обожавах всичко в него — начина, по който завиваше, ръмженето на двигателя, даже капризните му предавки. Бях го кръстил Танатос6. Доста грубо, като се замисля сега, но навремето името ми се струваше уместно след всичко, което бях правил през войната.
Когато подминах станция „Асакуса“, вече се мръкваше, в небето на запад се стопяваха последните розови нишки и вятърът правеше поносима жегата, която уличната настилка все още излъчваше. Заозъртах се, понеже не бях сигурен точно къде е заведението, и веднага видях една оживена бетонна сграда, на чийто покрив сияеше крещящо червен неонов надпис „Камия“.
Спрях, пресякох улицата и влязох в ярко осветено просторно помещение с шест големи общи маси и места за седемдесет-осемдесет души. Повечето тапицирани с изкуствена кожа дървени столове бяха заети и клиентелата като че ли се състоеше изключително от местни жители от работническата класа, достойни синове и дъщери на старо Токио, повечето на средна възраст или нагоре. Влажният въздух съдържаше равни части кислород, цигарен дим и миризма на наливна бира и между стените и ниския таван отекваха смях и шумни разговори.
Отне ми цяла минута да открия Макгроу. Той седеше с гръб към стената на една по-малка маса в нещо като ниша наляво от мен, единственото място в иначе откритото пространство, което предлагаше някакво уединение. Агентът беше единственият чужденец в заведението — висок възпълен американец, около четирийсет и пет годишен, с вече прошарена кестенява коса. Не можеше да се каже, че не се набива на очи, особено по онова време, когато в Токио нямаше много чужденци, и реших, че е избрал това отдалечено място, за да ограничи вероятността да ни види заедно някой от значение. Когато го забелязах, той вече ме наблюдаваше и ми махна.
Настаних се срещу него. Още по онова време не се чувствах комфортно, седнал с гръб, към каквото и да е друго, освен стена, обаче Макгроу не ми беше оставил друг избор.
— Отдавна ли сте тук? — попитах.
Той сви рамене.
— Не обичам да карам хората да ме чакат.