Той отпи голяма глътка бира и се оригна.
— Я повтори… какво си казал на онзи тип?
Свих рамене.
— Беше на японски.
— Преведи ми го.
— Нещо от рода на „Ти самият си досадник и трябва да внимаваш къде вървиш“.
Макгроу се засмя.
— Това буквален превод ли е?
И аз отпих глътка бира.
— Общо взето.
— Не ме будалкай, момче. Не те питам какво си казал. Искам да знам какво означава.
Първия път, когато ме нарече „момче“, допуснах грешката да го помоля да не го прави повече. Той може би се обръщаше така към всеки на възраст под, да речем, четирийсет, обаче на мен не ми харесваше. И естествено, Макгроу почна да го прави постоянно. Аз пък почнах да сдържам желанието си да забия юмрук в гърлото му.
— Ами… „Върви на майната си, скапаняк такъв!“ — казах тихо, като си представях, че го казвам на него.
Той пак се засмя.
— Нали разбираш, че това „Върви на майната си, скапаняк такъв!“ не може да се нарече опит за успокояване на напрежението?
— Да.
— Тогава защо го направи?
— Просто не се замислих.
— И ще се случи ли пак?
Не ми харесваше да ми говори като на глупаво дете, въпреки че всъщност се бях държал точно така. Обаче тази работа адски ми трябваше. И ако сега избухнех, осъзнах аз, по възможно най-тъпия начин щях да му покажа, че това пак ще се случи или поне, че е много вероятно. А трябваше да му покажа тъкмо обратното.
— Не — отвърнах спокойно. — Това беше глупава грешка, не биваше да я допускам. Няма да се повтори.
Макгроу кимна и отпи глътка бира.
— Виж, не искам да правя голяма работа от тази история. Явно не се е случило нищо сериозно. Все пак да се надяваме, че не си убил онзи тип, или че ако си го убил, полицията няма да проведе задълбочено разследване. Но аз мога да следя всичко това. По-важното е дали мога да ти вярвам. Ти вече имаш известна репутация, нали знаеш?
Едва се сдържах. Първо ми говореше като възрастен, който чете конско на дете, а сега повдигаше тази шибана тема. Отново си напомних, че може би ме подлага на изпитание — че се опитва да ме накара да реагирам или да види дали имам достатъчно самообладание, за да се сдържа.
Надигнах чашата си с умишлена небрежност.
— Знам, че някои хора биха искали да си го мислите, естествено.
Той се усмихна, явно доволен от реакцията ми.
— Така е. Но защо?
Отворих уста и пак я затворих. Нямаше нужда да отговарям на въпросите му — той просто се държеше така, че да ми се струва, че трябва да му отговарям. Сигурно нарочно. Изведнъж изпитах неприятното усещане, че макар да съм се доказал като смъртоносно опасен в бой, в друга обстановка съм пълен наивник. И наивността ми отчасти беше в самонадеяността ми да смятам, че хората, с които си имам работа, не са по-хитри и обиграни от мен. Грешка, която никога не бих допуснал в джунглата.
Затова, вместо да отговоря, му предложих:
— Защо вие не ми обясните?
Този път Макгроу не се усмихна.
— Не ми се прави на скромен. Твоята свръзка от Управлението в спецчастите. Уилям Холцър. Имал си проблем с него и си му разбил носа. Само не ми казвай, че не е вярно — двама офицери са видели всичко и са подали доклад. Не ми казвай и че Холцър е скапаняк и си го е заслужил, макар да съм сигурен, че е така. Не това е важното, както не са важни и онези гангстери, дето си ги пребил, а може даже и да си убил единия.
Писна ми от снизходителното му отношение. Той с кого си мислеше, че разговаря?! Представих си как го сграбчвам за косата, измъквам го от стола и му взимам страха, а можех и да му оставя някоя и друга синина, за да съм сигурен, че ще си научи урока. Само че си наложих да пропъдя тези мисли. Знаех, че ако не го направя, те ще се изпишат на лицето ми.
Той впери очи в мен.
— Е, кое е важното, момче? Защо изобщо водим този разговор?
„Значи все пак е изпитание. Не го приемай лично. Не му позволявай да ти дърпа конците“.