Не беше лесно, ала се справих.
— Важното е да преценявам нещата по-внимателно и да запазвам самообладание. — Замълчах за миг и го погледнах. — Даже когато си имам работа със скапаняци.
Макгроу отметна глава и се засмя.
— Да. Точно това е важното. — Протегна чашата си към мен. Неохотно вдигнах своята. Чукнахме се и отпихме.
Агентът с трясък остави чашата си на масата и избърса устни с ръка.
— Е, хубавото е, че ако се съди по думите ти, явно наистина си се натъкнал на скапаняци. За всеки случай ще следя реакцията на полицията и ще те държа в течение.
Кимнах.
— Благодаря. И… предполагам, че ще ни трябва нова чанта.
Той се изправи и хвърли няколко йени на масата.
— Ще ти дам нова чанта, перко. Само гледай да не изгубиш и нея.
3.
Другата вечер тренирах в „Кодокан“ както обикновено. Бях в добро настроение. Макгроу не ме потърси и аз реших, че сигурно съм в безопасност. Каквото и да се беше случило с онзи, когото бях повалил, колкото и сериозно разследване да водеше полицията, явно не можеха да го свържат с мен.
Тренировките се провеждаха в огромно дайдоджо — четири тепиха, висок таван, пейки за зрители, пространство за над сто рандори едновременно. Нямаше климатик и през лятото в огромната зала вонеше на десетилетия потене и напрягане. Кангейкото — десет последователни дни интензивно трениране през зимата — ставаше рано сутрин, когато дъхът ти излиза на пара и татамито е твърдо като бетон. През лятото пък се тренираше следобед, когато токийският зной достига кулминацията си. Търсенето на трудности като начин за насърчаване на „гаман“ — упоритост, издръжливост, твърдост — е фетиш за японците и това ми харесваше. Смених неколцина партньори, екипът ми — „ги“ — подгизна от пот, залата около мен кънтеше от пъшкане, викове и плясък на тела върху татами.
Почивах си отстрани, когато един як наглед черен пояс — приблизително на моята възраст и ръст, но най-малко десет кила по-тежък — ми кимна и посочи татамито, на което стоеше. Имаше дебели устни, прекалено малки за лицето му очи и ивици тъмна четина по бузите. Нещо в него моментално ме изпълни с неприязън. Може би грубият му жест, сякаш ме привикваше и трябваше да му се подчиня. Зачудих се какво иска. Рядко се случваше черен пояс да покани на спаринг бял — най-вероятно щеше да е досадно, пък и какво удоволствие има в това да победиш начинаещ? Дълго го гледах — мислех за него като за Свинските очички и оставих мисълта да се изпише на лицето ми, — после се приближих. Той направи едва забележим поклон и започна да се придвижва надясно.
Сблъскахме се и аз му приложих любимата си комбинация по онова време — коучи-гари, оучи-гари, осото-гари, следвани от оучи-гари и учи-мата, после тай-отоши и коварен ключ в изправена поза и накрая пак тай-отоши. Не постигнах нищо. Той беше силен, но виждах, че това е само част от проблема. Усещах, че използва по-богатия си опит, за да предвижда комбинациите ми, като в същото време незабележимо променя позата и хватките си, за да предотвратява атаките ми в мига преди да ги осъществя. Сегиз-тогиз презрително се подсмихваше на безплодните ми усилия. Започвах да се ядосвам и съответно да ставам небрежен.
Обикаляхме се един друг в посока, обратна на часовниковата стрелка, като всеки първо пристъпваше с десния крак. Стрелнах дясната си ръка, за да го хвана високо, но Свинските очички ме парира, вмъкна лявата си ръка от вътрешната страна на моята и се опита да ме хване за ръкава точно над лакътя. Това не ми хареса и аз се опитах да се дръпна назад. Още щом го направих, той атакува с дясната си ръка, хвана ме около яката и се отгласна с лявото си ходило високо във въздуха. Десният му крак се заби между рамото и шията ми. Противникът ми отметна глава назад и още преди да разбера какво прави, тежестта му ме повлече надолу. Свлякох се отгоре му с дясна ръка и глава, приклещени в неговата ножица. Притиснал гръб към татамито и повдигнал хълбоците си, той се вторачи в мен и грозното му лице се изкриви в усмивка. Напрегнах се да се измъкна и погледът ми случайно се плъзна по пейките. И тогава видях единия от гангстерите, които ме бяха нападнали в Юено, онзи, който беше избягал с чантата. Надвесен над парапета, той напрегнато ни наблюдаваше и също се усмихваше.
Преди да успея да осъзная всичко това. Свинските очички затегли дясната ми ръка през тялото си, като ме дърпаше напред и надолу с крака. Усетих, че левият му крак се плъзга към десния му глезен в ключ „четворка“ — санкаку-джиме или триъгълно пристягане. Имах чувството, че шията ми е стегната в менгеме, и всъщност си беше точно така. Опитах се да наклоня надолу дясното си коляно и да го завъртя обратно на часовниковата стрелка, за да облекча натиска, но той ме стягаше прекалено силно. В ушите ми ехтеше приглушен рев като от прибой. Знаех, че мозъкът ми не получава достатъчно кислород и след секунди ще изгубя съзнание. Потупах го по рамото със свободната си ръка — традиционният сигнал в джудото, че състезателят се предава.