Когато пристигнах, очаквах да се развълнувам, но сега не изпитвах вълнение. Страхувах се.
Ако животът ти е заплашен, боиш се почти непрекъснато. Но постепенно си създаваш система за преодоляване на страха. Избираш определени инструменти, усъвършенстваш тактиката си и след успехите почваш да им се доверяваш. Привикваш да се съсредоточаваш повече върху подхода, отколкото върху крайното направление и това държи страха настрани. Подготвянето на оборудването ти помага да запазиш спокойствие.
Затова, докато спирахме пред хотела, аз опитах да се съсредоточа върху въпроса как да стигна до Мидори, тоест върху работата, с която съм свикнал, а не да се питам какво ще правя после, за което нямах ни най-малка представа.
Регистрирах се и поех към стаята си на дванайсетия етаж. Хареса ми от пръв поглед — просторна, с висок таван и цяла остъклена стена с изглед към Статуята на свободата и Нюйоркския залив. Не знам защо, но мястото ми се стори добре избрано: да, Манхатън, но на безопасно разстояние, буквално до самата вода, а не онзи сухоземен лабиринт, където можех да се объркам, загубя, че и по-лошо. Подредих си багажа, изкъпах се и позвъних да ми вземат дрехите за пране. После грабнах хотелския чадър и тръгнах да изпълня няколко вечерни задачи.
Вървях на север по Западна улица и дъждът равномерно трополеше по чадъра. Сегиз-тогиз покрай мен притичваха окъснели служители от финансовия район, но иначе кварталът бе мрачен и пуст. Във Веси се изкачих по едно сиво стълбище и свърнах на изток по надлеза. Дъждовната вода от ламаринения навес се стичаше на локви по бетона. Вляво, зад ограда от телена мрежа, купища строително оборудване дремеха в прашната тъмнина. Минах надясно и спрях за момент пред металната стена като посетител пред завеса в болнично отделение, после надникнах през един процеп. Под мен, застинала в блясъка на халогенните лампи, безмилостни като осветление в моргата, лежеше огромната яма, където бяха изгорели двете кули. На пръв поглед изглеждаше просто като обширен строителен обект. И все пак из въздуха отчетливо тегнеше усещането за цялата чудовищност на набега, създал това ампутирано място и кривите тротоари и надлези около него. Отломките бяха разчистени, оборудването прибрано, светлините включени… и сетне сякаш бе настанало някакво странно посмъртно вкочаняване. Мъртвите бяха отнесени, ала тепърва предстоеше това парче земя да се засели отново, а засега то изглеждаше печално и анемично — чистилище, изпълнено с дух на преходност. Озърнах се, забелязах други хора, които също бяха спрели да погледат странната пустош насред града, и осъзнах, че настроението на мястото е заразно. Продължих напред.
Вървях така, докато достигнах Трибека, където долитащите от ресторантите и клубовете светлини и смехове ми помогнаха да се изтръгна от обхваналата ме мрачна магия. Започнах да мисля оперативно. Най-напред ми трябваше мобилен телефон. Обикновено ги избягвам. Никога не ми е допадала идеята да нося нещо, което безшумно проследява и дори обявява на всеослушание позицията ми — особено след разкритията за подслушвателната програма на Агенцията за национална сигурност след единайсети септември, — и предпочитам да разчитам на електронни сайтове за обяви, а при необходимост да ползвам случайни улични телефони. Но сега ми трябваше средство за бърза връзка с Докс. Е, мобилен телефон с предплатени минути би трябвало да е достатъчно безопасен за краткото време, в което щях да го ползвам.
Бих предпочел да купя телефона, без да се идентифицирам, но правителствата по цял свят, включително Чичо Сам, забраняват анонимното закупуване на предплатени клетъчни телефони, защото терористите явно много си падат по тях. Все пак под името Уатанабе успях от един магазин в Чайнатаун да се сдобия с два плоски модела „Нокия“ с по петстотин предплатени минути, заедно с два комплекта безжични слушалки.
Второ място в списъка ми за покупки заемаше сгъваемият нож. Бях оставил предишния в Барселона, защото при качването в самолета трябваше да мина през проверка на багажа, затова предпочетох да не го вземам. Намирането на нов в Ню Йорк обаче се оказа сложно. Местните закони за носенето на скрити ножове са толкова строги, че не открих магазин, където да продават нещо по-едро от обикновено швейцарско джобно ножче. Тъкмо бях решил да се задоволя с кухненски нож в кания под мишницата, когато попаднах на подходящия уличен търговец — плешив негър на неопределена възраст с мегаватова усмивка и тайнствен поглед, който ми продаде сгъваем „Страйдър“ с десетсантиметрово криво острие.