През следващите три дни неуморно обикалях долната част на Манхатън, за да привикна с ритъма на квартала и да се запозная наново с разположението на улиците. В днешно време градът изглеждаше удивително безопасен. На няколко пъти късно през нощта минах покрай личности със застрашителен вид, но без присъствието на Дилайла излъчването ми беше съвсем различно, местните го долавяха незабавно и бързаха да се отдръпнат.
При една от тези екскурзии около два след полунощ на една мръсна уличка с изподраскани стени минах покрай невзрачна врата точно когато отвътре излизаше добре облечена двойка. Осъзнах, че вътре има бар или клуб и с неприсъща за мен импулсивност натиснах звънеца. След малко чух изщракването на освободено резе и отворих вратата. Вътре царуваше непрогледен мрак и ми трябваше известно време, за да разбера, че гледам завеса. Минах през нея и се озовах пред още една. Когато я разтворих, попаднах в тих и удивителен бар.
Залата беше само една, с тухлена стена от едната страна и мазилка и ковано желязо от другата. Имаше около осем сепарета, осветени предимно със свещи, а между тях зърнах малък барплот от дърво и метал. Тиха музика, която не разпознах веднага, но харесах от самото начало, се смесваше със сдържани смехове и разговори. Барманката, красива жена на около двайсет и пет години, ме попита дали имам резервация. Признах, че нямам, но тя ми каза, че все пак мога да седна на бара.
Узнах, че заведението се нарича „Милк енд Хъни“. Барманката, която се представи с името Кристи, ме попита какво работя и аз открих, че не ми се иска да я лъжа. Отвърнах, че бих предпочел да чуя повече за бара, и тя заедно с колегата си Чад ми обясни, че „Милк енд Хъни“ съществува, за да предлага най-добрите коктейли в Манхатън и подходящата атмосфера, за да им се наслади човек. Сами приготвяли плодовите сокове и спиртните настойки, и дори сами си правели леда — такова заведение беше. Мястото ми допадна дотолкова, че се задържах да изпробвам три от техните изумителни смеси — включително кайпириня, направена от ром „Пот Стил“ и гроздов сок. Всичко беше приготвено с грижа и усърдие, каквито не бях виждал никъде извън Япония.
Представих си как водя тук Мидори без някаква специална причина или повод, освен желанието ни да бъдем заедно. Осъзнах, че никога не сме го правили. Първоначално я използвах, за да изкопча информация за баща й. После избягах заедно с нея, за да я опазя от хората, които ме бяха наели да го убия. Накрая, когато опасността отмина, тя почна да ме преследва, за да разсее или потвърди подозренията си кой съм и какво съм направил. Събитията се развиваха тъй стремително, че нямахме възможност просто да се отпуснем и да разберем какво става между нас двамата.
Какво става между нас двамата, помислих си. Ти уби баща й.
Господи. Какво си въобразявах? Никога не бих могъл да я доведа тук или където и да било. Това беше чисто безумие, просто нямаше начин да стане.
Исках да изляза, да хвана първия самолет за където и да било, и да забравя, че Мидори живее тук. Между нас с Дилайла имаше нещо хубаво. Бях идиот, че го подлагах на риск.
Но трябваше да видя детето. Трябваше да знам.
Проблемът беше, че не рискувах само връзката си с Дилайла. Залагах много повече и го знаех.
Но в момента не можех да мисля за залозите. Не бих понесъл да ги погледна трезво.
5.
В понеделник вечерта позвъних на Докс, както се бяхме уговорили. Той току-що бе пристигнал и се бе настанил на Томпсън стрийт 60 в Сохо, и по негово предложение се срещнахме в заведение, наречено „Иър Ин“ на Спринг стрийт, между Уошингтън и Гринич. От „Риц“ до там имаше около половин час път пеш, а времето беше хладно и свежо, затова тръгнах на север покрай реката, после завих на изток към ресторанта. Влязох вътре и видяното ми хареса: сенчеста, непретенциозна зала от тухли и греди с осезаемо усещане за история. Имаше дълъг бар и десетина дървени маси, пръснати из помещението.
Озърнах се и видях на една ъглова маса с пряка видимост към вратата да седи Докс, грамаден като самолетоносач и неподвижен като Буда. Като ме забеляза, той стана, приближи се и ме грабна в мечешката си прегръдка. Трябва да призная, че ако не броя временното спиране на дъха, беше много приятно и аз също го прегърнах, макар и с известно смущение.
— Радвам се да те видя, готин — рече той, прехвърляйки ръка през раменете ми. — И то не къде да е, а в Ню Йорк.
Огледах залата и видях странна, но някак естествена смесица от хора, които определих като шофьори и младежи от средната класа. Никой не се перчеше, никой не използваше клетъчен телефон, никой не ни обръщаше внимание. Хората просто се забавляваха. Никой не задейства вътрешния ми радар.