— И аз се радвам да те видя — отвърнах. — Къде ти е брадичката?
Той се ухили и потърка брадата си.
— Нали чу Дилайла, готин. Когато в Хонконг ми каза, че имам хубави черти, лицевото ми окосмяване изчезна завинаги.
Разсмях се. Седнахме на неговата маса, за да можем да наблюдаваме залата и да поговорим по-дискретно.
— С днешния самолет ли пристигна? — попитах.
— Не, пътувах с кола. Дълго време отсъствах и реших да отделя няколко дни за път, та да поразгледам страната. Пък и на летищата вече прекаляват с мерките за сигурност. Мразя да избирам между смърт чрез бюрокрация, от една страна, и пълно обезоръжаване, от друга, само за да пътувам малко по-бързо, нали ме разбираш?
— Искаш да кажеш, че не ти дават да си носиш пушката в самолета? Така е, Докс, няма правда на тоя свят.
Той се разсмя.
— Е, винаги има заобиколни пътища. Сложих си снайперската винтовка в багажника за всеки случай. Както казват в рекламите, не напускайте дома си без нея.
Поръчахме си хамбургери и бира „Гинес“. Докато се хранехме, аз му разказах всичко: за Мидори и моята роля в смъртта на баща й; за последната ми нощ с нея в Токио; за разкритието на Тацу за бебето; как вървят нещата с Дилайла. Всичко.
— Брей да му се не види, първият ми импулс е да ти честитя — рече той, когато приключих. — Но ти изглеждаш толкова противоречиво настроен, че не знам какво да кажа.
— А ти как би реагирал?
— Уместен въпрос. Е, имал съм няколко фалшиви тревоги, но за щастие всеки път се разминаваше, преди да изпадна в паника.
— Значи сам си бил на ръба на паниката, а обвиняваш мен, че съм противоречиво настроен пред лицето на истината?
Той се усмихна.
— Не те обвинявам. Просто се опитвам да проявя съчувствие към онова, което изпитваш. Под грубата си външност всъщност съм грижовен и състрадателен.
— Сам не зная какво изпитвам.
— А какво искаш да направиш?
— Трябва да я видя. И бебето. Но след като хората на Ямаото я наблюдават… става сложно.
— Каква е тая история между теб и Ямаото?
— Той е политик, свързан с всичко в Япония — строителни измами, подкупи, проституция, наркотици, изнудване и какво ли не още. Тясно свързан с якудза. Всъщност самият той е якудза. Те получават нареждания от него, а не обратното. Политиката за него е само хоби, което използва, за да развява десните си убеждения и да се самоубеждава, че върши всички тези престъпления с благородна цел.
Докс се почеса по главата.
— И ти си се запознал с Мидори покрай него?
— В известен смисъл. Той ме нае да убия баща й, макар по онова време да не знаех, че парите идват от него. После случайно се срещнах с Мидори и когато узнах, че Ямаото се кани да унищожи и нея, сторих необходимото, за да го спра. Ние с Мидори… за известно време бягахме заедно. Беше… не знам, беше просто едно от тия безумни неща, които се случват понякога.
Той кимна.
— Да, и на мен ми се е случвало.
— Както и да е, Ямаото явно все още ми има зъб заради неприятностите, които му причиних, когато се сблъскахме. И това се превърна в трайна вражда.
— Той е в Япония, но има хора тук, така ли?
— Триадите му помагат. Китайската мафия има в Ню Йорк по-солидно присъствие от якудза.
— Тия момчета от триадите не се ли намърдаха и в Япония?
— Да. В Токио отдавна се води борба между якудза и тамошните триади. И двете групи се стремят да завладеят изцяло проституцията и търговията с наркотици. Ямаото сигурно е отстъпил нещо на токийските триади, за да наблюдават Мидори в Ню Йорк.
— Добре, схванах. И ти искаш да ти помогна да засечеш наблюдателите, за да се промъкнеш покрай тях.
— Точно така.
— Е, по дяволите, това дори не мога да го нарека услуга. Когато ми позвъни за пръв път, си мислех, че искаш да пратиш някого на ваканция в един по-хубав свят.
— Ако беше само това, щях да се справя и сам.
— Да, сигурно. Можеш ги тия неща. — Той отпи глътка бира. — Знаеш ли, всъщност наблюдението не ме тревожи. Мисля, че ще можем лесно да засечем пролуките и ти да се промъкнеш през тях.
— Много добре.
— Но мислил ли си за… нали се сещаш.
— Не, за какво?
Той допи бирата си и махна на сервитьорката да донесе още две.
— Тя нали знае, че си очистил нейния старец. Според мен с такова нещо трудно се свиква. Поне аз не бих го преглътнал лесно.
— Е, и какво да правя? Просто да се преструвам, че не знам за детето?