Половин час по-късно телефонът ми избръмча. Излязох навън да отговоря.
— Представлението свърши — съобщи Докс. — Мидори току-що хвана такси.
— А нашият приятел?
— Засега се мотае наоколо. Точно както снощи.
— Обади ли се по телефона?
— Не.
— Добре. Изглежда, че ни предстои работа.
— Знаеш ли, мислех си за нещо. Това, че снощи не отиде там, не е гаранция и за тази вечер. Ами ако…
— Виж, щом още не е тръгнал подир нея, значи изобщо няма да го стори. Поне тази вечер. А аз вече проверих всички възможни позиции около нейното жилище. Чисто е. Сега е моят шанс.
— Да, но…
— Нищо няма да ми се случи.
— Не твърдя противното. Но защо просто да не намина да хвърля едно око? Не би било зле да съм наблизо.
— Оценявам предложението. Но бих предпочел… да го направя сам. Нали ме разбираш?
Настана мълчание. После той въздъхна примирено:
— Купонът си е твой, братче.
Една част от съзнанието ми се опитваше да заговори, да каже, че той е прав, че не би било зле да бъде наблизо. Но бързо се овладях. Мидори или щеше да ме покани вътре, или да ми затръшне вратата. И в двата случая се нуждаех само от минута.
— Ще ти се обадя — обещах аз. — Ще ти съобщя какво става.
— Добре. Да се пазиш, готин.
Прекъснах връзката и изключих телефона. Работата щеше да бъде деликатна и не исках нищо да ме разсейва.
Отдалечих се по улицата и свалих каскетчето и перуката. Понечих да прибера перуката в джоба, но си представих как Мидори я вижда да стърчи и реших да я хвърля. Вече ми бе послужила и отсега нататък можеше само да предизвика подозрения. Натъпках каскетчето в един от джобовете на якето. Зачаках. След няколко минути по улицата се зададе такси. Тръгнах към него.
Таксито спря пред сградата на Мидори. Вратата се отвори. Спрях на три метра от него.
Мидори се озърна и ме видя. Застина.
Опитах се да кажа нещо, но от гърлото ми не излезе нито звук. Минаха няколко безкрайни секунди. Накрая изрекох:
— Мидори.
Тя ме гледаше. Исках да се озърна, да проверя околностите. Потиснах това желание. Тя открай време мразеше непрестанната ми напрегнатост. Заради нея изпитваше недоверие.
— Защо си тук? — попита Мидори.
— Знаеш защо.
— Как… — започна тя, после млъкна. Вероятно бе решила, че всъщност няма значение. Или че не желае да знае.
— Може ли да се кача?
Тя мълчеше.
— Само за минутка — чух да изрича собственият ми глас.
След кратко колебание тя кимна. Влязохме. Макар да не бях забелязал камери, предположих, че във фоайето трябва да има някаква дистанционна охранителна техника, затова вървях с наведена глава.
— Здравей, Кен — подхвърли Мидори на портиера и влязохме в асансьора.
Докато се изкачвахме, тя не ме погледна. Мълчахме и двамата.
Излязохме на седемнайсетия етаж и тръгнахме по коридора. Тя отключи една врата и прекрачихме в приятно обзаведен хол. Под от тъмно дърво, пухкави персийски килими, черно-бели фотоси на голи дървета през зимата. Удобни на вид тапицирани кресла и диван. В ъгъла имаше детска люлка, обкръжена от пъстри играчки. Свалихме си връхните дрехи и обувките, и влязохме навътре. Аз смъкнах и двата пуловера. Вече не ми трябваха, а в апартамента бе топло.
Красива мургава жена излезе иззад вратата, където предполагах, че е спалнята. Тя се озърна към мен, после погледна Мидори.
— Наред ли е всичко, Дине? — попита Мидори.
Жената кимна.
— Малкото ангелче спи. Преди това му дадох цяло шише мляко — говореше с латиноамерикански акцент. Вероятно от Салвадор.
Мидори кимна.
— Благодаря. Ще дойдеш ли утре вечер?
— Разбира се. — Жената си взе палтото от дивана, обу си обувките и спря на прага. Усмихна се и изрече с нелошо японско произношение: — Оясуми насаи. Лека нощ.
Мидори отвърна на усмивката и на свой ред пожела:
— Буенас ночес.
Жената затвори вратата зад себе си. Стояхме неподвижно. Чух как тиктака часовникът на стената.
— Колко… колко е голям? — попитах след малко.
— Петнайсет месеца.
Всичко съвпадаше. Бяха минали почти точно две години от последната ни среща в Токио.
— Чух, че си го нарекла Коичиро — казах, припомняйки си разговора с Тацу.
Мидори кимна.
— Хубаво име.
Тя пак кимна.
Помъчих се да измисля нещо, което не би прозвучало банално. Нищо не ми дойде наум.
— Щастлива ли си? — попитах.
Още едно мълчаливо кимване.
— Дявол да го вземе, Мидори, няма ли поне да ми кажеш нещо?
— Минутата ти изтече.
Извърнах очи, после пак я погледнах.
— Не говориш сериозно.
— Може би си забравил. Ти уби баща ми.
Представих си как отговарям: „Я стига, не го ли обсъдихме вече?“ Реших, че няма да е уместно.