— Тогава защо роди бебето? — попитах.
Тя ме погледна със застинало, безизразно лице.
— Когато разбрах, че съм бременна, осъзнах, че искам дете. Фактът, че бебето е от теб, беше чиста случайност.
Прозвуча тъй жестоко, че се запитах дали не го прави нарочно. Дали не се предпазва от нещо, което й вдъхва страх.
— Виж, дори не мога да си представя какво изпитваш… — започнах аз.
— Вярно е, не можеш.
— Казах, че съжалявам за станалото с баща ти. Но знаеш, че после сторих всичко, за да поправя нещата. Да изпълня неговите желания.
Мислех си да добавя: „И не забравяй, че той така или иначе умираше от рак на белите дробове. Както го сторих, поне не се мъчи“.
Но имах чувството, че тя ще го сметне за оправдание. И може би щеше да има право.
— Е, не направи достатъчно — отвърна Мидори.
— Значи това е наказание — казах.
След дълго мълчание тя изрече:
— Не те искам в неговия живот. Нито пък в моя.
Това беше. Точно тези думи, от които се боях. Сега висяха във въздуха между нас.
— Какво ще му кажеш? — попитах. — Че баща му е мъртъв?
Подобна лъжа би била уместна. Но мисълта за нея ме ужасяваше. Защото осъзнавах, че ако тя изречеше такива думи, в най-важните отношения те щяха да станат верни.
— Още не съм решила — отговори Мидори.
— А може би трябва. Може би трябва да си помислиш какво ще му струва нещо подобно.
Мидори се разсмя грубо — вероятно на нахалството ми.
— Може ли да ти задам един въпрос? — попита тя.
Кимнах.
— Кога за последен път си убил някого?
Опитах се да намеря отговор. Мълчанието се разтегляше.
Мидори пак се разсмя.
— Не усещаш ли, че има нещо нередно? Колко души биха се замислили над подобен въпрос?
Усетих, че се изчервявам.
— Искаш да знаеш кога за последен път съм убил някого? Беше преди около месец. И човекът, когото убих, беше един от най-жестоките майстори на бомби в света. Знаеш ли какво означаваше смъртта му? Живот за десетки, може би стотици хора.
— Вероятно всички убийци си казват такива неща.
Гневът, който се опитвах да удържа, изведнъж бликна на воля.
— Аз пък смятам, че вероятно всички префърцунени джаз пианисти си мислят нещата, които си мислиш и ти, защото това ги кара да се чувстват страхотно възвишени.
Тя ме изгледа яростно. Добре, помислих си аз. Това ми трябваше.
— Може и да си права — продължих. — Може би моят проблем е в търсенето на оправдание. Но твоят е, че си затваряш очите. Вярваш ли, че можеш да живееш в безупречна чистота като сега, без някой друг да си изцапа ръцете? Наистина ли искаш Коичиро да израсне в свят, в който никой не се опитва да премахне хората, които сринаха кулите само на три километра от тук?
Дълго мълчахме и се гледахме задъхани от ярост.
— Но ти все още убиваш хора — процеди тя.
Затворих очи.
— Виж, опитвам да се променя. Да направя нещо добро. И до голяма степен… до голяма степен това е заради теб. И заради баща ти.
Ново мълчание. После тя го наруши:
— Може би си прав, може би онова, което вършиш, пази нощем в леглата дечицата като Коичиро. Но не за това говоря. Говоря за теб. Животът, който водиш, и нещата, които вършиш, биха подложили Коичиро на риск. Не го ли разбираш?
Тежестта на думите й едва не ме смаза. В края на краищата нима трябваше да се промъквам покрай наблюдението на Ямаото само за да постигна едно-единствено неловко посещение?
— Знам какво изпитваш към мен — продължи тя. — И знам, че дори без да си го виждал, обичаш Коичиро. Защо искаш да ни подложиш на заплаха?
Затворих очи и въздъхнах. Нямах отговор. Тя беше права. Зачудих се какво си въобразявах, защо изобщо дойдох тук. Отново се проточи дълго мълчание.
— Добре — кимнах накрая. — Разбрано.
Мидори ме погледна. В очите й видях съчувствие и от това ме заболя още повече.
— Благодаря — промълви тихо.
Пак кимнах.
— Може ли само да видя… сина си?
— Не мисля…
Погледнах я.
— Моля те. Не ме прогонвай така.
След дълго колебание тя кимна към вратата, откъдето бе излязла преди малко Дине. Тръгна натам и аз я последвах.
Зад вратата имаше малка спалня в ъгъла на сградата с прозорци на двете стени, закрити със завеси. Видях люлка, масичка за повиване, люлеещ се стол. Лампа с формата на зайче разливаше мека, успокояваща светлина.
Пристъпихме до люлката. Сложих ръце на ръба и надникнах вътре.
На дюшечето, завито с пухкаво синьо одеялце, лежеше дребничко същество с буйна черна коса. Очите му бяха затворени, имаше малко носленце и виждах как гърдите му се повдигат и отпускат в съня.
За пръв път осъзнах, че всичко е истина. Това дете беше мое. Аз бях негов баща.