Усетих как в очите ми напират сълзи и примигнах, за да ги спра. Не помнех кога съм плакал за последен път и нямаше да започвам сега, не и пред Мидори.
— Може ли… нали няма нищо лошо, ако…
Мидори ме погледна, после кимна. Посегна в люлката и внимателно повдигна Коичиро, все още увит в синьото одеялце. Целуна го лекичко по челото, след това пак ме погледна. Очите й бяха големи и честни, и аз видях, че се страхува. Но все пак го правеше. По дяволите, пак трябваше да примигвам.
Тя отпусна бебето в ръцете ми и остана наблизо, без да ме изпуска от очи. Момченцето въздъхна насън и се завъртя към мен, сякаш търсеше топлина. Както го гледах, изведнъж по бузите ми се затъркаляха сълзи, не можех да ги спра. Можех само да мигам, за да избистря очи и да гледам това мъничко личице, докато се наложи пак да примигвам.
Не знам колко дълго стояхме така. По някое време Мидори положи ръка на рамото ми и аз усетих болка в стиснатите си челюсти. Върнах й Коичиро и избърсах лице, докато тя отново го настаняваше в люлката.
Минахме в хола. Мидори затвори вратата зад нас.
Гледах тавана и дишах съсредоточено, опитвайки да се овладея. В ума ми подскачаха хиляди объркани мисли.
— Ами ако… — започнах аз, но не довърших.
— Какво?
Погледнах я.
— Ами ако се измъкна от онзи живот? Наистина се измъкна.
Тя въздъхна.
— Не вярвам, че можеш.
— Ами ако успея?
Минаха още безкрайни секунди. Накрая тя изрече:
— Тогава ще видим.
Искаше ми се да каже повече, но не смеех да я попитам.
На масичката за кафе до дивана имаше бележник и химикалка. Пристъпих към нея и записах номера на клетъчния си телефон.
— Ето. Ако ти трябва помощ за каквото и да било, обади ми се.
Мидори откъсна листа.
— Това телефонен номер ли е?
— Да. Клетъчен телефон. Ако не отговоря, остави съобщение на гласовата поща. Ще я проверявам редовно.
— Брей, номер, на който наистина да ти се обаждам — рече тя с тънка усмивка. — Май имаш напредък.
Аз също се усмихнах.
— Казах ти, че мога да се променя.
— Ще видим.
Посегнах и я докоснах по рамото.
— Благодаря.
Тя кимна.
Ръката ми остана на рамото й. Осъзнах, че тя не е възразила.
Пристъпих по-близо и тя не се отдръпна.
Обгърнах с ръка раменете й и я привлякох към себе си. След малко и тя ме прегърна.
Дълго стояхме така, просто унесени в прегръдката. Целунах я по челото, после по бузата. После пак по челото. Мидори ухаеше приятно, точно както си спомнях.
— Джун, недей — прошепна тя.
Никой друг не ме наричаше с умалителното от моето японско име — Джуничи. Приятно ми бе да го чуя. Целунах я по клепачите. Тя повтори:
— Недей.
Не ме интересуваше. Нищо не ме интересуваше. Целунах я нежно по устните. Тя не отвърна на целувката, но и не се отдръпна. Усещах дъха й.
Мидори сложи длан на гърдите ми. Мислех си, че ще ме отблъсне, но тя просто я остави там. Усещах топлината й през ризата си.
Пак я целунах. Този път тя издаде звук, нещо средно между стон и упрек, и изведнъж обхвана главата ми с длани. После започна да ме целува.
Прегърнах я и тя се притисна към мен. Но когато взех да измъквам блузата й от джинсите, тя се изплъзна от прегръдката.
— Джун, престани. Трябва да спрем.
Кимнах задъхан.
— Да.
— Трябва да си вървиш. Моля те.
Примигнах и тръснах глава. После попитах:
— Ще ми се обадиш ли?
— А ти ще напуснеш ли онзи живот?
— Ще се опитам.
— Тогава ти ми се обади. Когато приключиш.
Не можех да искам повече. Тръгнах към вратата, обух си обувките, облякох пуловерите и якето. Кимнах на Мидори. Тя също кимна. Не си казахме нито дума повече.
В асансьора нахлупих каскетчето и прекосих фоайето с приведена глава. Излязох навън и проверих невралгичните точки. Всичко беше чисто. Тръгнах на изток. Студеният вятър брулеше лицето ми, но аз почти не го усещах. Чувствах се изтощен и опустошен. Трябваше да зная, че не съм в състояние да се предпазя. Трябваше да зная какво ще се случи.
След като Рейн излезе, Мидори дълго стоя и гледа вратата. Той изчезна също тъй ненадейно, както се бе появил, но все още присъстваше невидимо наоколо и променяше всичко, от усещането върху устните й до очертанията на апартамента и нейните планове за бъдещето.
Колко пъти си бе казвала, че го мрази заради онова, което стори с баща й, заради лъжите му след това, заради всичко, което представляваше. И все пак преди по-малко от две минути тя го целуваше с такова опиянение, че още се чувстваше замаяна. Как, по дяволите, намери сили да го отпрати? За момент й се прииска да не го бе сторила и от мисълта я обзе срам.
Седна на дивана, затвори очи и закри лицето си с длани. Беше я заболяло от неговия въпрос — какво ще каже на Коичиро за баща му. Разбира се, неведнъж беше обмисляла това, но така и не намери подходящ отговор. По-лесно бе да отлага, да си казва, че когато Коичиро порасне, все ще измисли нещо, но сега почваше да се съмнява.