— В контейнера? Защо?
— Не питай, по дяволите. Просто го направи!
Без повече приказки Докс сграбчи Уонг за китката и го вдигна от тротоара. Преметна ръката му през врата си и помъкна тялото към контейнера. Аз го последвах.
Пред контейнера бръкнах в десния джоб на Уонг. Усетих вътре нещо студено и гладко, и го извадих. Както очаквах, оказа се балисонг с лъскави дръжки, вероятно титаниеви.
— Това ли носеше? — попита Докс.
— Да — отговорих, прибирайки ножа в джоба си. — Сега да го пъхнем вътре.
Горната част на контейнера беше висока почти два метра и за щастие тънеше в сянка. С общи усилия успяхме да преметнем раменете на Уонг през ръба, после го избутахме нагоре, докато се прекатури вътре. Като го държахме за глезените, отпускахме постепенно и когато коленете му опряха в ръба, пуснахме. Той се плъзна надолу и с глух шум тупна върху боклуците на дъното.
Пак се озърнах. Наоколо все още нямаше жива душа.
— Да вървим — подканих. — По това време едва ли някой е видял или чул нещо. Но искам да бъда сигурен. Ще се върна след малко.
Тръгнахме напред.
— Защо ще се връщаш? — попита Докс.
— Не мога да оставя трупа тук. Твърде близо е до жилището на Мидори. Ще разберат какво е станало.
— И как ще го преместиш?
— Трябва да взема назаем колата ти.
— Точно от това се боях.
— Няма много кръв — успокоих го. — Не съм го намушкал. Ще подложа нещо под него и всичко ще бъде наред.
— Да, но къде ще го…
— Ще го надупча и ще го хвърля в Хъдсън. Но трябва с нещо да го откарам дотам.
Завихме по Шесто авеню и изведнъж се озовахме сред светлини и хора. Улицата изглеждаше нормално. Това ме успокои.
— А ти изобщо какво правеше тук? — подхвърлих в движение.
— Като те чух как приключи телефонния разговор, готин, налегна ме лошо предчувствие. Просто не приличаше на стария, предпазлив Рейн.
— Не очаквах да се сблъскам с него — измънках виновно. — Мислех, че се е върнал в закусвалнята като снощи.
— Така и направи. Видях го да разговаря с шефа си. Май пак се сдърпаха. Според мен шефът му рече незабавно да се пръждосва навън на студа и да върши за каквото му плащат, защото се врътна и излезе.
— През цялото време ли разговаряха, без да гледат видеомонитор или нещо подобно?
— Само разговаряха. Защо? Да не мислиш, че са ти щракнали снимка?
Поклатих глава.
— Питах се дали няма скрита камера във фоайето. Но дори и да има, дори да разполагат с достъп до нея, едва ли това е довело Уонг обратно, когато се сблъскахме. Личеше, че не е подготвен.
— Меко казано. Знаеш ли, когато видях накъде отива, опитах да ти позвъня, но не успях да се свържа.
— Бях изключил телефона.
— Е, ако някой състави списък с великите постижения на човешката мисъл, не вярвам да се класираш вътре с тази мъдра идея.
Не отговорих. Заслужавах дори и по-лоша подигравка. Какво си въобразявах, по дяволите? Бях наясно със ситуацията. Винаги съм бил наясно.
Може би опитвах да се държа както би желала Мидори. По-цивилизовано. Може би опитвах да покажа и на нея, и на себе си, че ще се справя.
Опитът бе продължил цели трийсет секунди. И ето какво се случи за толкова кратко време.
— Съжалявам — казах.
— Няма нищо. Такава ситуация може да изкара от релси когото и да било. И като стана дума, одеве щях да те питам: защо си правиш труда и поемаш рисковете да го вкарваш в контейнера, а после да го вадиш оттам? Аз просто щях да го оставя да си лежи завит с палтото и да се изпикая отгоре, та да изглежда и да мирише като припаднал пияница.
Спрях и го погледнах. Дявол да ме вземе, как не се сетих сам?
— Прав си — казах. — Не знам какво ми става.
— Просто много ти се струпа, това е.
— А щом сме решили да използваме твоята кола, на кого му дреме, че ще бъде целият опикан?
Докс се навъси.
— Знаеш ли, като се позамислих, контейнерът май не е чак толкова лоша идея.
Намерихме една денонощна закусвалня и влязохме вътре. Седнахме настрани от останалите клиенти и си поръчахме кафе. Все още бях прекалено напрегнат, за да хапна нещо.
— Покажи ми какво носеше онзи — помоли Докс. Извадих ножа и го плъзнах към него, прикрит под салфетка.
— Дявол да го вземе, синко, това е двуостър стоманен „Арк Ейнджъл“. Момчето си е разбирало от работата. Ще го задържиш ли?
Вече бяхме обсъждали тази тема в Банкок, без да стигнем до пълно съгласие. Докс си падаше по трофеите, аз не.
— Смятах да се отърва от него — заявих.
Той направи подчертано печална физиономия.
— Би било жалко.
Извъртях очи към тавана и разперих ръце в смисъл „заповядай, твой е“. Докс ме удостои с поредната неустоима усмивка, изтри ножа със салфетката и го прибра в джоба си.