— Гледам и чакам.
— Той там ли е?
— Да, с още двама. Но мисля, че гостите му се канят да си вървят.
— Защо да не дойда? Взел съм си карабината. От парка мога да ги гръмна и тримата.
— Не, казах ти, със стрелба нищо няма да стане.
— Виж, готин, имаш си работа с трима души. Трябва ти подкрепление и авариен план. Скачаш без резервен парашут, братче.
Мъжете тръгнаха към вратата.
— Излизат — съобщих. — Значи така или иначе вече е късно да действаш от парка. Аз ще дебна Цзян. Ти стой в колата и имай готовност.
— Но…
Затворих телефона и извадих ножа. Тримата стигнаха до вратата.
При всички видове убийство лице в лице има някаква ужасна интимност. Огнестрелни или метателни оръжия, голи ръце… всички те си имат цена. Но с нож е най-зле. Отчасти заради кръвта. Отчасти заради звуците, които издава намушканият човек, когато умира. Отчасти заради почти сексуалното усещане при пронизването. Познавам войници, които са прерязвали човешки гърла и сега не могат да си сменят маслото на автомобила. Заради лепкавото усещане по ръцете.
Бих го направил другояче, ако имаше начин. Господи, мисълта Докс да ги застреля от сто метра ме изкушаваше непоносимо. Но ако успеех да се приближа до Цзян насаме…
Мъжете минаха през вратата. Цзян се обърна и я заключи, после дръпна гофрираната метална ролетка, изпонаплескана със спрей, и заключи и нея. Тръгнаха заедно на север по Мълбъри. Аз поех през парка успоредно на тях.
На ъгъла на Бейард Стрийт двамата продължиха на север. Цзян зави надясно.
Поех си дълбоко дъх и издишах. Добре…
Излязох от парка и започнах да догонвам Цзян. Погледнах наляво. Двамата се отдалечаваха с гръб към мен. Пресякох Мълбъри. Деляха ни пет метра. Три.
Най-бързият, най-сигурен и изотзад най-чист начин би бил да му прережа гърлото. Но не исках убийството да изглежда като извършено от военен или друг професионалист. Целях да прилича на нападение на буен хлапак, обзет от отмъстителна ярост.
Метър и половина. Безшумно пристъпвах по тротоара.
Цзян спря и посегна към джоба си. Знаех, че не ме е чул, затова не вярвах да извади оръжие. По-скоро се канеше да запали цигара. Макар че в този момент нямаше значение дали е едното или другото.
С лявата ръка затиснах устата му и го дръпнах назад. Десницата ми вече се вдигаше нагоре, стиснала здраво балисонга. Забих ножа отдясно под ребрата, после отново и отново, пронизвайки черния дроб може би пет пъти за две секунди. Внимавах да удрям на точното място, между ребрата и таза. Балисонгът е най-добър за срязване, а не за мушкане, и ако улучех кост, ръката ми можеше да се плъзне върху острието. После се прицелих в слънчевия сплит и забих ножа нагоре и наляво, за да разкъсам дясната сърдечна камера.
Завъртях го и разсякох лицето му. Цзян вдигна ръце, но аз не му обърнах внимание, просто се мъчех атаката да изглежда предизвикана от лична омраза. После го блъснах и той се свлече на земята. Нападението бе тъй внезапно и болката вероятно тъй непоносима, че Цзян не издаде нито звук. Знаех, че с раните, които му нанесох, след двайсет секунди ще изпадне в безсъзнание от загубата на кръв, а смъртта няма да закъснее. Дори санитарите да чакаха зад ъгъла, вече не можеха да го спасят.
Заобиколих го и се отправих към Бауъри. Сгънах балисонга и го пуснах в джоба си. Ножът беше опръскан с кръв, аз също. Не бе изненадващо, но засега нищо не можех да сторя.
Свърнах в една тясна уличка западно от Бауъри, извадих клетъчния телефон и се обадих на Докс. Ръцете ми трепереха.
Той отговори веднага.
— Какво става?
— Вземи ме от кръстовището на Бейард и Бауъри. Северозападният ъгъл.
— Там съм след по-малко от минута.
— Малко се поизцапах.
— По дяволите, знаех, че ще предприемеш солова акция. Добре, ще подложа вестници.
Огледах дрехите си и помислих: „Мамка му, дано да е неделният «Таймс».“
— Какво караш? — попитах.
— „Додж Рам“ с товарна каросерия. Черен.
— Когато стигнеш до ъгъла, намали скоростта. Няма да ме забележиш веднага.
— Разбрано. В момента завивам по Бауъри откъм Канал Стрийт. След секунда би трябвало да ме видиш.
Надзърнах от уличката. Ето го.
— Виждам те — съобщих му. — Затварям.
Прекъснах връзката и излязох на Бауъри. Дясната врата се отвори и аз стигнах до нея тъкмо когато Докс метна върху седалката дебело вълнено одеяло. Разпънахме го да покрие облегалката и пода, после се вмъкнах в кабината. Докс хвърли бърз поглед към мен и потегли.
— Да, здравата си се изцапал — рече той. — Добре, че дойдох подготвен. През отминалите години това одеяло е виждало доста телесни течности, мои и на някои ощастливени дами, но доколкото знам, за пръв път попива кръв.