— Ще ти купя съвсем същото. Северно от Деланси има магазин на Армията на спасението.
Той се изкиска, хладнокръвен както винаги.
— Сега накъде?
— Към контейнера. Ако наоколо е чисто, искам да се отърва от Уонг.
— Остави ли ножа до трупа на Цзян?
— Не. Би било твърде очевидно. Освен това съм го опипвал. По него има следи.
— Май това означава, че няма да остане за мен.
— Адски си прав, точно това означава.
— Добре де, добре, само питах.
Потеглихме обратно към Вилидж. Преди малко ми беше студено, но сега се потях. Не видяхме полиция, а на Уейвърли нямаше жива душа. Докс спря пред контейнера, аз влязох вътре и успях да повдигна Уонг край стената колкото Докс да се пресегне отгоре и да го сграбчи за китката. Измъкнахме трупа, сложихме го на задната седалка и отново потеглихме.
— Какво носиш напоследък? — попитах аз.
— Нож ли имаш предвид?
— Да.
— Мой човек, нали знаеш, че имам ножове за цяла банда. Още пазя онзи „Фред Перен Ла Гриф“, дето го взехме в Банкок и…
— Питам за основното ти оръжие. Какво носиш в момента?
— Точно сега е „Емърсън CQC-12 Комрид“. Страхотен нож. Ако ти се наложи, можеш да срежеш и автомобилна врата. Ето го.
Той посегна надолу, измъкна ножа от джоба си и ми го подаде. Отворих го. Да, щеше да свърши работа. И още как.
Хвърлен в реката труп изплува, защото газовете от гнилостните бактерии превръщат храносмилателната система и други телесни части в същински балони. Ако не искаш това, трябва да надупчиш балоните, та да не се надуят. Проблемът е, че нещата не опират само до стомаха. Същото може да се случи с гръдната кухина, белите дробове, лицето и други части. Затова предотвратяването му е зловеща и гнусна работа.
Намерихме подходящо мрачно местенце край кейовете на река Хъдсън, южно от тунела Холанд. Докс отби от магистралата Уест Сайд, изгаси фаровете и спря зад едно пусто игрище. Реката беше на две крачки.
Измъкнахме Уонг и го хвърлихме на земята. Докс понечи да го вдигне отново.
— Не — спрях го. — Остави на мен. Ти потегляй и минавай оттук на всеки пет-десет минути. Когато свърша, ще те чакам.
— Хайде бе, човек, нека да ти помогна. Ще стане по-бързо.
— Не бива колата да остане тук. Ще привлича внимание. Пък и така те подложих на риск. Аз ще се справя. Тръгвай.
— Добре. Ще минавам на всеки пет минути.
Кимнах. Докс потегли. Преметнах ръката на Уонг през врата си и повлякох трупа към края на кея. Дъхът ми оставяше бледи облачета в студения въздух. Тялото ми се стори адски тежко и аз осъзнах колко съм уморен.
Оставих трупа колкото се може по-близо до ръба, извадих ножа на Докс и се заех да върша необходимото. Когато приключех, на дъските несъмнено щяха да останат петна. Но тъй като сърцето не бие, мъртъвците кървят по-малко от живите. За мой късмет изглеждаше, че над града се задава поредният дъжд. Той щеше да изчисти. А и кой изобщо би обърнал внимание на някакви си тъмни петна по кейовете на Хъдсън?
Работех. Опитвах да се концентрирам върху непосредствената задача, но умът ми непрестанно се връщаше към картини от жилището на Мидори. Моят син в прегръдката ми. Изражението на Мидори, докато ми го подаваше. Погледнах какво върша и ми призля от контраста. Надеждата и великолепното усещане за нови възможности отпреди няколко часа гаснеха с всеки удар на ножа.
Просто търпи. Просто свърши всичко докрай.
Цялата работа не би трябвало да отнеме повече от минута, но ми се стори, че е минало много повече. Когато приключих, прибрах ножа в джоба си и останах на колене, за да си поема дъх. Отметнах глава, вдъхнах студения въздух и се помъчих да не мисля за нищо.
Чух откъм север да се задава кола по пътя успоредно на магистралата. Озърнах се и видях на седемдесет метра от мен да мигат лампите на полицейска кола. По водата плъзна лъчът на прожектор.
Ах, по дяволите. Без дори да помисля, търкулнах Уонг в реката и скочих след него.
Задържах се с пръсти за ръба на кея, но дори и така потънах до кръста в ледената вода. Студът блъсна тестисите ми като чук и едва се удържах да не изпъшкам.
Чух колата да идва все по-близо и по-близо. Това сякаш продължи цяла вечност. Дали намаляваха скоростта? Търсеха ли нещо? Или вече ме бяха видели?
Погледнах надолу. Уонг бе изчезнал под повърхността.
Ослушах се, но не чух нищо. Бяха ли спрели? Прожекторът освети кея и вече не се съмнявах, че е така. Представих си как две ченгета идват към мен с насочени пистолети. Не можех да сторя нищо, освен да вися и да чакам.
Най-сетне лъчът се раздвижи. Чух как наблизо изхрущяха автомобилни гуми. Чувствах се объркан и нямах представа колко време е минало. Почнах да броя наум. Хиляда и едно. Хиляда и две. Когато стигнах до трийсет, се изкатерих на кея. Пролазих два-три метра и останах да лежа изтощен. Не усещах краката си. Ако сега дойдеше някой, бях обречен.