— Вярваш ли на информатора си? — попитах.
— Винаги е бил надежден. Затова още не е зад решетките.
— Кои са участниците?
— Якудза приема стоката. Неизвестен брой китайци ще я доставят. По моя догадка поне двама.
Значи ще се съберат най-малко четирима души, може би повече. Прекалено много, за да се справя сам. Нямаше да е лесно.
Въздъхнах.
— Какво му става на Ямаото? Защо толкова се е побъркал по мен? Нали разбираш, в крайна сметка аз бях принуден да напусна Япония. Да, спечелих две-три битки, но не вижда ли, че той спечели войната?
— Не вярвам да гледа на нещата по този начин. И не заради това, че го понатупа. Той се страхува от теб. Знае на какво си способен.
— Аз напуснах скапаната страна. Защо не си гледа живота?
— Не забравяй, той уби твоя приятел Хари, макар че не дръпна спусъка сам. Суетен е и непременно би отмъстил за подобна загуба. Затова вярва, че ти би сторил същото и следователно е под постоянна заплаха.
Думите ме жегнаха. Да, Тацу просто обясняваше защо Ямаото продължава да ме преследва. Но същевременно ми напомняше за неизплатения дълг и знаеше, че срамът заради Хари ще ме подтикне към действие. Тацу умееше да говори двусмислено.
Открай време знаех, че рано или късно ще трябва да си разчистя сметките с Ямаото. И сега не ставаше дума само за миналото. Ямаото ми пречеше да постигна нещо, каквото и да бе то, с Мидори и сина си тук, в Ню Йорк, сега. Днес. Бях глупак, дори страхливец да чакам толкова дълго, преди да погледа истината в очите. И сега трябваше да импровизирам, което винаги е неизгодно.
Е, нямаше какво да се прави. Освен да си кажа, че това ще е последната битка, последната война.
— Къде си? — попитах. — В коя болница?
— „Джикей“.
— Вече е късно да хвана днешните полети. Потеглям утре и ще бъда там в събота следобед по твое време. Тогава ще ме инструктираш.
11.
Дилайла седеше на дивана в парижкия си апартамент. Опитваше да се съсредоточи върху книгата, която четеше, но не можеше да прогони измъчващите я мисли. Беше се върнала от Барселона преди седмица — цяла седмица! — и все още нямаше вести от Рейн. Вярно, досега поддържаха връзка без ангажименти, но този път на летището той сам бе обещал да й се обади. И особено след онова, което си казаха или почти си казаха в Барселона — какво означаваше неговото мълчание? Само едно разбираше тя: беше изгладил нещата с бившата си приятелка и му липсваше смелост или учтивост да съобщи на Дилайла. Какво да прави сега — тя ли да му се обади? И какво да каже? „Здрасти, Джон, поднови ли връзката със старата си любов и новото семейство? Има ли все още в живота ти място за мен?“ Я стига! Вече и без това бе казала твърде много.
Не, седмицата не беше приятна, най-вече заради цялото онова безкрайно административно разследване. Нейният колега Боаз се бе обадил да я попита как е и когато го притисна, й призна, че доколкото чул, новините не били добри. Май се мъчели да изберат между официално порицание, което би било само унизително, и постоянно отстраняване от оперативна дейност, което едва ли би могла да понесе. Боаз беше приятел и се опита да подслади горчивата си откровеност, като й каза колко поддръжници има, но каква полза от това? Ако началството решеше да я обеси, значи щеше да увисне на въжето.
Перспективите за бъдещето не изглеждаха розови. Себе си виждаше в заседателни зали, пълни с шкембести плешиви мъже, които се чешат по брадите и цъкат с езици. За Рейн си представяше радостна среща с Мидори по пладне, сълзливи обяснения и извинения привечер; нежна любовна игра през нощта, докато бебето спи наблизо в люлката. Логиката й подсказваше, че не е така, но моментът бе тежък и тя не можеше да командва въображението си, а само да спори с него.
Беше дала на Боаз сведенията, които получи от Рейн. Боаз знаеше, че при дадените обстоятелства поръчката не може да бъде служебна, но все пак й помогна. Компютрите изровиха име: Мидори Кавамура, трийсет и осем години, японска гражданка, понастоящем живееща в Ню Йорк, майка на Коичиро Кавамура, роден в Ню Йорк преди петнайсет месеца. Джаз пианистка. Дилайла надникна в нейния уебсайт и щом видя снимката, разбра, че е тя. Би го разбрала и без справката от разузнаването.
Трябваше да признае, че жената е красива. Имаше гъста, лъскава, абсолютно права азиатска коса и порцеланова кожа, за каквато повечето жени биха дали половината от живота си. И явно имаше талант. Но беше цивилна. Пълна безсмислица.
Е, влечението може да е много силно и да издържи на дълга раздяла. Може дори да издържи и далеч по-лоши неща, както доказваше връзката й с Рейн. Болеше я да го признае, но може би всичко беше съвсем просто. Рейн обича тази жена и иска да бъде с нея, нищо повече.