— Само дано не намекваш, че ти си мечокът. Той се разсмя.
— Имам предвид, че рано или късно трябва да приемеш истинската си същност. Мисля, че тогава ще се почувстваш по-спокоен. Дявол да го вземе, погледни мен. Според теб защо дамите ме харесват толкова много? Нали разбираш, не само защото природата ме е надарила богато, но и защото се чувствам добре в собствената си кожа. На жените това им допада.
Затворих очи.
— Ако виждаш друг изход от ситуацията, кажи ми и ще го приема.
— В момента не виждам да има друг изход. Но не е там работата и ти го знаеш.
Кимнах.
— Слушай, налага се да тръгвам. Трябва утре рано сутрин да потеглим за Токио, а още не съм направил резервации и едва се крепя на крака.
— По дяволите, човече, недей да гледаш толкова мрачно. Снощи се размина на косъм, но все пак успя. Според теб колко души биха се справили в подобно положение? Ти си изключителен, дявол да го вземе, това е. А сега имаш добър план за уреждане на нещата и добър партньор да ти помага. Затова спри да се самосъжаляваш, инак кълна се, ще ти сритам задника още тук, в ресторанта.
— Добре — казах аз и се усмихнах измъчено. — Ще си помисля над твоите думи.
Той пак се разсмя.
— Искаш да кажеш, че ще потърсиш основания да ги отхвърлиш. Може и да намериш. Но няма да ти помогнат. Защото ти казвам истината.
13.
Рано сутринта излетях за Токио от летище „Кенеди“. Бих предпочел заобиколен маршрут, но нямахме време. За по-сигурно Докс пътуваше отделно и щяхме да се свържем след пристигането на летище „Нарита“.
Преди да мина през проверката, отскочих до една тоалетна в края на чакалнята за заминаващи. Тя беше по-далече от проверяващите и охраната, отколкото всички други, покрай които бях минал. С лепенки закрепих здраво сгъваемия нож зад една от тоалетните чинии. Предполагах, че има петдесет на сто шанс да бъде открит от чистачите, но ако извадех късмет, щеше да ме чака тук, след като си свършех работата с Ямаото, и така щях да си спестя труда да търся нов.
Пристигнах на „Нарита“ късно следобед на другия ден. След като предприех необходимите мерки, за да се уверя в липсата на местни посрещачи, намерих Докс и хванахме експреса до токийската централна гара. Едрият мъжага изглеждаше съвсем безгрижен сред азиатското обкръжение и аз си спомних колко време прекарва в региона. Колкото до мен, чувствата ми бяха както винаги смесени. За един дълъг период Токио беше за мен най-близо до онова, което можех да нарека свой дом. И все пак не бях на мястото си нито тук, нито където и да било — и едва ли някога щях да бъда.
Докато Докс обикаляше из лабиринтите на огромната гара, аз отскочих до най-близкия магазин на „Водафон“, та мистър Уатанабе да си купи нови два клетъчни телефона с предплатени карти. Бих предпочел да не претоварвам излишно самоличността на Уатанабе, но малките пазарчета за телефони на черно, които действаха в Шин-Окубо и Уено, докато живеех в Токио, сега бяха разчистени, а нямах време да търся къде са се преместили. Така или иначе, връзката между „Сингюлар“ в Щатите и „Водафон“ в Япония изглеждаше доста слаба и това ме успокояваше. Бих помолил Докс да купи телефоните, но твърдо бях решил да го замесвам колкото се може по-малко.
След като уредих този въпрос, позвъних на Мидори. Тя не отговори, но й оставих на гласовата поща съобщение с новия номер. Дори ако не й се наложеше или не пожелаеше да ме потърси, държах да й покажа, че съм достъпен за нея във всеки момент, макар и само по телефона. Не исках да си мисли, че ще се изпаря пак, както стана, когато тя за пръв път напусна Токио.
Излязохме от гарата. Исках веднага да се срещна с Тацу, затова Докс, който бе живял доста време в Токио и можеше да се ориентира, отиде да се обзаведе с обичайната си железария, а аз поех към болницата „Джикей“. Хванах влака по линията Яманоте до гара Шинбаши и оттам повървях малко пеш. Беше хладна, но ясна вечер и ми доставяше удоволствие да вървя на открито след дългия полет от Ню Йорк.
Обиколих болницата, проверявайки невралгичните точки, и влязох през един страничен вход. Колкото до мен, чувствах се в безопасност, но връзката ми с Тацу беше известна, а той си имаше и доста свои врагове, тъй че отивайки да го видя, можех да попадна в засада. Но нищо не задейства вътрешния ми радар. Отидох до информацията в препълнената приемна зала и казах на една от жените, че искам да посетя пациента Ишикура Тацухико. Тя провери в компютъра и ме уведоми, че Ишикура-сан е в онкологията.
Звуците наоколо сякаш заглъхнаха. Студена вълна плъзна по лицето и шията ми и продължи към корема. Жената започна да ме упътва, но аз само я гледах, без да чувам и дума. Помолих я да повтори, но след като се отдалечих, открих, че почти не помня какво ми е казала. Ориентирах се по надписите, но се чувствах изгубен сред лабиринта от коридори с луминесцентно осветление.