— Или както сега, Уаджима.
— Да. Хората на Ямаото са си направили резервации в една тамошна странноприемница на име „Нотоношо“. Областта е известна с горещия минерален извор Небута и те отиват уж заради него. Имената им са Кито и Санада, но могат да пътуват под чужда самоличност.
— С колко време разполагам?
— Те пристигат вдругиден. Доставката ще е следващата нощ. Моят информатор все още не знае колко китайци ще участват. Но предполагам, че не повече от трима. Иначе двамата от якудза няма да са спокойни.
И аз мислех същото, но само кимнах.
— Рейн-сан, извинявай, но вече не си в първа младост. Ще можеш ли?…
— Намерил се кой да го каже — рекох.
Тацу се разсмя.
— Не бой се — добавих аз. — Имам помощник.
Той вдигна вежди.
— Познавам ли го?
Поклатих глава.
— Ами ти? Знам, че си работохолик, Тацу, но как успяваш тук…
— През деня непрекъснато имам посетители. На докторите никак не им харесва, но аз настоявам: „Какво толкова? Малко работа няма да ме убие“.
Разсмяхме се, после пак замълчахме.
— Трябва да изглежда, че хората на Ямаото са убили китайците и са откраднали наркотиците — каза той. В очите му пламтеше учудваща страст. — Това ще подложи Ямаото на голям натиск. Много голям.
На смъртното си легло повечето хора биха се съсредоточили върху други въпроси. Но не и Тацу. Борбата с корупцията беше дело на неговия живот и той щеше да я продължава до последен дъх.
Сложих ръка на рамото му.
— Ще имам грижата.
Тацу кимна и се поотпусна в леглото.
— Добре — каза той и ме потупа по ръката. За момент стисна зъби и тихо изстена, после болката отмина. — Трябва да побързаш, Рейн-сан. Скоро няма да мога да ти помагам.
Кимнах.
Той се усмихна.
— Защо изглеждаш толкова тъжен?
Поклатих глава.
— Ти си голям досадник.
Исках да го разсмея, но не успях. Той само стисна за миг ръката ми.
— Знаеш ли, много мислих за онова, което ми каза. Че съм гаден манипулатор. Тук нямам кой знае какво за правене, мога само да лежа и да мисля.
— Стигна ли до някакви изводи?
— Че си прав. Че отлично знаех какво върша, когато ти показах снимките. Че ситуацията се разви точно както се надявах. Освен в едно.
— Че забравих уискито?
Той пак стисна ръката ми и този път не я пусна.
— Не, че подложих семейството ти на заплаха. Ако нещо се случи със сина ти…
Тацу бе загубил единствения си син при злополука още в невръстна възраст. Беше ми споменавал за това само на два пъти: първо, когато го попитах преди години, и още веднъж през онази нощ, когато ми каза, че аз също съм станал баща. Момчето бе умряло преди повече от три десетилетия, но болката и до днес се таеше в очите на Тацу. Така и не бе изчезнала, и сега знаех, че само едно нещо може да я прогони. И то скоро щеше да дойде.
— Нищо няма да му се случи — успокоих го. — Ще се погрижа за това.
Той затвори очи и измънка нещо. Трябваше ми известно време, за да го разбера. Онегай шимасу. Моля те.
Още няколко минути седяхме така. Очите му оставаха затворени и аз разбрах, че е заспал.
Станах и пристъпих към вратата. Кимнах на телохранителя, после проверих коридора. Всичко беше наред.
Спуснах се по стълбите и излязох през един заден изход, после започнах обиколка по улиците, за да се уверя, че не ме следят. Добре беше да имам оперативна задача, върху която да се съсредоточа. Това ми помагаше да не мисля.
Когато се уверих, че съм сам, позвъних на Докс. Той вече се беше настанил в своя хотел — грамадния и анонимен „Шинагава Принс“. Уговорихме си среща в кафене „Старбъкс“ на гара Шинагава след два часа, за да имам време да се настаня в също тъй анонимния „Шинджуку Хилтън“.
Приключих разговора и тръгнах към Яманоте. Думите на Тацу още кънтяха в главата ми: „Скоро няма да мога да ти помагам.“
14.
Когато пристигнах в Шинагава, отначало се обърках. Някогашният мизерен и затънтен квартал, вонящ на кланици, беше облагороден. Южно от гарата всичко бе чисто ново: високи стъклени сгради, искрящи магистрали, скъпи на вид ресторанти. Господи, до входа на гарата имаше дори деликатесен магазин на „Дийн енд Делука“.
На една вътрешна тераса в гарата, над пешеходния надлез, намерих кафенето, което ми бе описал Докс. Той вече ме чакаше там, седнал до парапета, и гледаше отвисоко тълпите. Вероятно се наслаждаваше на добрата си позиция с идеални възможности за обстрел. Забеляза ме и леко кимна в знак, че е безопасно да се приближа.
Отидох да си поръчам билков чай. Бях уморен от пътуването и смяната на часовия пояс, но исках да увелича шансовете си за спокоен сън тази нощ. Взех чая и седнах на масата срещу Докс.