— Предположих, че ще дойдеш по-рано — рече той. — За да спестим време, подраних и аз.
Разбира се, през последната година беше опознал моите навици и използваше тази възможност да ми натрие носа. Вече свиквах с това.
— Много предвидливо от твоя страна — подхвърлих.
— Предвидлив съм си. Дори ти донесох подарък. И с риск да те разочаровам ще кажа, че не е кимоно или луксозно копринено бельо.
Той сложи на масата книжна торба. Надникнах вътре, видях черен сгъваем нож и го извадих. Разгънах острието под масата.
— Това е „Бенчмейд Президио 520S“ — обясни Докс. — Девет сантиметра острие с режещ ръб от специална сплав. Реших, че може да ти хареса.
— Много ми харесва — потвърдих, после сгънах ножа и го прибрах в джоба си. — Благодаря.
Той кимна.
— Какво разправя твоят приятел?
Разказах му какво съм узнал от Тацу.
— Ако срещата е вечерта след два дни, ще трябва да побързаме — каза Докс, когато свърших. — Твоят приятел може ли да ни осигури необходимата екипировка?
— Не. За да свършим работата както трябва, ще ни трябват някои необичайни неща.
Той се усмихна.
— Е, мисля, че знаем къде да търсим специалните стоки.
Кимнах. Естествено, имаше предвид Томохиса Канезаки, американски японец от ЦРУ, работещ в посолството в Токио. През изминалите години и двамата бяхме имали вземане-даване с Канезаки. Някои от предметите, които получавахме, бяха легални; с други се сдобивахме чрез малко по-предприемчиви методи. За момента той ни беше по-скоро приятел, отколкото враг, макар че човек никога не бива да се осланя на подобни етикети. В крайна сметка бизнесът си е бизнес.
— Ще му се обадя — казах. — Но няма да споменавам, че си замесен. Колкото по-малко знае, толкова по-добре.
— Съгласен.
— Трябва да сме готови за действие вдругиден в шест сутринта. Странноприемницата, където ще отседнат хората на Ямаото, приема гости от два следобед, а искам да бъда там преди тях.
— И ние ли ще отседнем там?
— Само аз. Вече си направих резервация. Ти обаче трябва да останеш в сянка. По ония места не се мяркат много бели лица, а не искаме с нещо да те запомнят.
— Палатка ли да си разпъна? Не че имам нещо против, просто е добре да знам.
— Ще наема ван. Необходим е за операцията, но може и да послужи като подвижно жилище, нали ме разбираш.
— Разбирам. Добре, утре ще напазарувам това-онова. Май само две нощи ще се радвам на лукс тук, в „Принс“, а после играта загрубява.
Кимнах.
— Дай да решим какво ни трябва, после ще се обадя на Канезаки.
Обсъдихме всичко, като започнахме от целта на операцията и на тази основа определихме екипировката. Когато приключихме, Докс се върна в „Принс“, а аз намерих телефонна кабина пред гарата.
Канезаки вдигна още след първия сигнал по стар навик, който знаех, че е изкопирал от Тацу.
— Хай — изрече лаконично той, пак по примера на по-стария си колега.
— Хей — отвърнах аз.
— Да не би вече да живееш в Токио? — попита той след кратко мълчание.
Усмихнах се. Бях използвал уличен телефон точно заради неговата анонимност. Исках да запазя клетъчния телефон чист колкото се може по-дълго.
— Имам работа тук — обясних. — Нищо, което да те раздразни, ако научиш. Ще ми трябва твоята помощ.
— Добре.
— Телефонът ти сигурен ли е?
— Да.
— Една упойваща пушка с нощен мерник и минимум десет приспивателни стрелички; два пистолета със заглушители, инфрачервени лазери и нощни мерници, резервни пълнители, по сто патрона с кух връх и набедрени кобури; два прибора за нощно виждане; един джипиес за проследяване на автомобили с магнитно закрепване.
— Това ли е всичко?
Усетих сарказма в гласа му.
— Да.
— За Коледа ли ти трябва? Не знам дали ще се побере в чорап…
— Трябва ми за утре вечер.
— Джон, не се занасяй.
Канезаки обичаше да подчертава трудността на всяка поискана услуга, за да може да изкопчи по-големи отстъпки в замяна. Вероятно това бе причината за мърморенето му и сега. Или пък молбата ми наистина го затрудняваше. Все едно. Нямах време за празни приказки.
— Можеш ли да го направиш? — попитах. — Ако не, ще потърся друг начин.
— Не казвам, че не мога…
— Тогава какъв е отговорът ти?
— Виж, недей да ме пришпорваш. Да се изпише такава железария, не е като да заемеш няколко йени от дребен лихвар.
— Сигурно си прав.
— Ако мога да го направя, ще ми бъдеш длъжник.
— Какво ще ти дължа?
— Услуга. Работа.
Само дето не добави: „Душата си“. Надеждите ми за Мидори и Коичиро почнаха да се смаляват като искрата в изгасен телевизор.