— Благодаря, че попитахте — отвърна Дилайла. — Но сега отивам да се срещна с него. Само искам да поговоря с Мидори преди това.
— Добре — каза мъжът и пак се усмихна чаровно. Все още се надяваше.
Дилайла отвърна на усмивката, за да покаже, че е поласкана — той го заслужаваше. Но същевременно кимна леко, за да даде знак, че отговорът е окончателен. Той любезно й пожела лека нощ и всичко приключи.
Когато групата около музикантите намаля, Дилайла стана и се приближи. Знаеше, че Мидори я е забелязала по време на изпълнението и след това. Сега японката се усмихна сърдечно и с леко извинение, че я е накарала да чака, но зад това се долавяше и любопитство коя може да бъде тази самотна и красива жена.
Дилайла също се усмихна и изрече с леко пресилен парижки акцент:
— Трябва да ви кажа, че свирите чудесно. Толкова се радвам, че попаднах в Ню Йорк точно когато имате изпълнения.
— Благодаря — поклони се леко Мидори. — Откъде сте?
— От Париж.
— Чували сте за мен във Франция? Поласкана съм.
Да, това беше правилният подход.
— Имам приятели по цял свят, които ми препоръчват музика — отвърна Дилайла. — Една приятелка от Токио ми каза, че вие ще ми харесате, затова потърсих по интернет и купих вашия диск „Друго време“. Наистина го харесах. Идвам в Манхатън по няколко пъти годишно, но за пръв път се засичаме.
Готово, няколко щрихи за запълване на картината. Приятели по цял свят — значи космополитна личност. Интерес към музиката — изтънчена. Чести пътувания в чужбина — богатство, положение, може би отговорна работа. А последното изречение деликатно намекваше, че вълнуващият международен живот на Дилайла може да обхване и Мидори.
И, разбира се, Дилайла както винаги бе проучила всички подробности: името на албума, продава ли се по интернет и така нататък. Дори беше готова да разкаже за приятелката си от Токио, но Мидори не прояви интерес към темата. Вместо това попита:
— Какво ви води в Манхатън от Париж?
— Аз съм нещо като разузнавач за парижките модни къщи. Пътувам и фотографирам местните стилове на облекло, изкуството… всичко, което може да вдъхнови френските дизайнери. Деловите срещи обикновено са в Ню Йорк, Милано…
Всъщност историята бе вярна. Дилайла наистина имаше връзки с някои парижки дизайнери и те наистина използваха нейни снимки. Едно прикритие не струва нищо, ако не е част от живота ти.
— Охо! — възкликна Мидори. — Струва ми се приказна професия.
— Не мога да се оплача. Но изглежда скучна в сравнение с вашата.
Мидори се разсмя.
— Не съм сигурна.
— Наистина. Бих си дала половината си живот за талант като вашия.
— Е, да, и аз не мога да се оплача.
— Къде се научихте да свирите? И защо джаз? Знаехте ли като дете, че… Извинявайте, сигурно все за такива неща ви разпитват разни като мен.
Да, бе. Разкошни, изтънчени, интересни жени да се интересуват повече от разговор за Мидори, отколкото да говорят за себе си? Не й се вярваше.
Мидори пак се разсмя.
— Не чак толкова често.
— Аз пък бих искала да чуя още. Вижте, знам, че е късно и вероятно редовно ви досаждат, но… има ли къде да седнем по на едно питие? Наистина ще ми е много приятно. Впрочем, името ми е Лора.
Мидори се поколеба, после каза:
— Разбира се, защо не. Чакайте първо да позвъня на бавачката, за да съм сигурна, че ще остане по-дълго.
Дилайла невинно повдигна вежди.
— О, вие имате деца?
Мидори кимна.
— Момченце. Изчакайте — тя извади мобилен телефон и се отдалечи на няколко крачки. След малко се върна. — Добре, всичко е наред. Какво ще кажете за „Ланголо“? Квартално заведение на две крачки оттук.
— Звучи чудесно.
— Тогава само ми дайте няколко минути.
Дилайла кимна. Мидори изчезна за момент през вратата в дъното, после се върна с късо черно кожено яке. Тръгнаха към изхода. Попътно още няколко клиенти благодариха на Мидори. Китаристът и барабанистът я прегърнаха. Барманът й махна с ръка, а пазачът на входа я целуна по европейски — по двете бузи. Очевидно тук я харесваха и се чувстваше в свои води. Това бе нейният свят.
Отидоха до бара, който бе предложила Мидори. Заведението беше старо и тъмно, с дивани и други тапицирани мебели, разположени на групички върху пода от бели плочки. Между звука на разговорите и музиката имаше приятен баланс. Тук човек можеше да разговаря, без да повишава глас.
Седнаха на една ъглова масичка. Дилайла се настани в края на дивана с гръб към стената; Мидори седна на съседното тапицирано кресло с гръб към витрината. Дилайла се вслуша в музиката, после подхвърли: