Мидори кимна.
— Съвсем наскоро бащата се появи ненадейно и дойде да ни посети.
Дилайла усети как сърцето й трепна, но лицето й не издаде нищо.
— Наистина ли? И как мина?
Мидори въздъхна.
— Объркващо. Мислех, че вече съм взела решение, но сега… не знам.
Тя отпи още глътка вино. Дилайла осъзна, че има шанс.
— След като той е бащата, защо не е в живота ви?
— Дълга история, а и не ми се говори за нея.
Добре, подходът не беше сполучлив. Трябваше да намери друг.
— Извинявайте.
— Не, няма нищо. Просто, знаете ли, когато той видя бебето, точно това ме накара да се разколебая. Разплака се. Никога не го бях виждала да плаче. Не е такъв. А две минути по-късно се целувахме, както не бих повярвала, че е възможно. Не знам как намерих сили да го помоля да си върви. Ако ме беше притиснал малко повече… не знам. Просто не знам.
Лицето на Дилайла пламна от гняв и ревност. Можеше само да се надява, че не се е изчервила. Винаги бе предполагала, че когато не са заедно, Рейн има и други жени. А и тя самата не се лишаваше от мъже. Виждаха се рядко и не можеше да се очаква да пазят целомъдрие през останалото време. Но една страстна целувка с бивша любовница звучеше като начало на нещо много по-голямо. Това бе съвсем различно. В края на краищата той бе казал, че идва в Ню Йорк да види детето си, а не да се чука с бившата си приятелка. А би го сторил, по всичко личеше, че точно това е искал, но Мидори го е прогонила.
Тя въздъхна тежко и отпи глътка вино.
— Изглежда, че връзката помежду ви е силна.
— Не знам каква е. Определено съществува силно привличане. И освен това преди време имахме… много напрегнати преживявания. Но сега за мен всъщност най-важно е бебето. Тревожа се, че ще расте без баща. Питам се какво ще му кажа.
Дилайла сви рамене.
— Не му казвайте нищо. Така постъпи майка ми.
— В общи линии и аз така смятах. Но сега не знам.
Сърцето на Дилайла се разтуптя още по-силно.
— Добре, докъде стигнахте, когато се видяхте? — попита.
— Не знам точно. Той живее в различен свят. Казах му, че ако някога напусне този свят, може да ме потърси. Но не вярвам да успее. Живее така много отдавна и всъщност мисля… не знам, не знам…
— Какво?
Мидори отпи отново глътка вино.
— Мисля, че му харесва. Разбирате ли, той казва, че иска да се измъкне, но ако наистина искаше, щеше да намери начин, нали? А има и причини да го стори. Бебето е само най-новата от тях.
Всяка частица информация, която Дилайла бе изкопчила досега, й носеше разочарование, дори болка. Все пак оставаше онова, за което се бе питала в Париж, и то можеше да надделее над всичко останало. Преди малко се беше опитала да подходи деликатно, но Мидори пресече тази линия. Е, деликатността бе само инструмент. Имаше и други инструменти. Усети прилив на адреналин в гърдите си, докато се готвеше да свали маската и да влезе в пряк сблъсък.
— Може би той се колебае, защото знае, че никога няма да се измъкне напълно — каза Дилайла, гледайки втренчено Мидори. — А ако се опита да живее като цивилен, с цивилна жена, винаги ще бъде заплаха за нея. И тя винаги ще бъде заплаха за него.
Мидори леко тръсна глава, като че се опитваше да я избистри.
— Какво?
— Знаете, че човек като Рейн има много врагове.
Мидори я гледаше. Минаха няколко безкрайни секунди мълчание.
— А дори и да се измъкне от занаята — продължи Дилайла, — враговете му няма да го оставят.
— Извинявайте. Вие… познавате ли го?
Дилайла кимна.
— Познавам го много добре.
— Вие… о, Боже мой.
— Слушайте. Ако му желаете доброто, ако желаете доброто на себе си и на детето, пазете се от него като от огън.
Мидори присви очи и лицето й пребледня.
— Слушай, кучко. Не знам коя си. Но ако още веднъж заплашиш сина ми, ще те намеря и ще те убия, по дяволите.
Дилайла вдигна ръце, осъзнавайки, че е допуснала груба грешка.
— Не заплашвам никого. Искам ти и детето да сте в безопасност. Просто твърдя, че Рейн може да бъде заплаха за хората около себе си. Не си ли го забелязала?
Отново дълго мълчание.
— Значи ти си част от неговия свят, така ли? — попита Мидори.
— Да.
— И… сте свързани по някакъв начин?
Дилайла сви рамене.
— Значи… Джун сигурно ти е казал за бебето, споделил е, че идва да ни види. И ти дойде тук, срещна се с мен и наприказва куп глупости, защото ревнуваш. Права ли съм?
— Дойдох тук тази вечер, защото не искам никой да пострада. Ако двамата с Рейн се съберете, значи сами си търсите белята. Извинявай, но докато идвахме насам, видях какво представляваш. Ти си напълно безпомощна. Нито веднъж не се озърна, не погледна автомобилите наоколо, нищо. Казах ти, че не съм заплаха. Ами ако бях? Какво щеше да сториш? И смяташ да живееш така с Рейн? Ако той води такъв живот, колко време ще оцелее според теб?