— Имаш късмет, че изобщо разполагаме с пушката и петте стрелички. Такова въоръжение се използва главно срещу лошите момчета в Европа и Близкия изток. Единствената причина да е налице е, че някой от посолството открил неизхарчени пари в бюджета за борба с тероризма и решил да ги използва.
— Какво има в стреличките?
— Някакъв търговски вариант на течен сукцинилхолинов хлорид. При улучване на целта малък експлозивен заряд инжектира упойката, тъй че измъкването на стреличката не помага. Действа много бързо, скоростта зависи от мястото на улучването. Във врата е най-добре.
— Телесното тегло влияе ли?
— Не. Предвидени са дори за носорог.
— Добре, ще трябва да се задоволим с пет.
— Оборудването е скъпо, да знаеш. Ако нещо изчезне, лошо ми се пише.
— Още отсега казвам, че няма да си получиш обратно стреличките.
— Не говоря за тях. Нито за боеприпасите.
— Къде ще получа доставката?
— Където искаш — отговори той, защото знаеше, че ще се чувствам по-спокоен, ако сам подбера мястото.
Замислих се. Знаех, че в момента не ме следят, а и нямах време за сложни процедури. Плюс това не исках да оставя на Канезаки време да ми погоди някой номер. Не че би го сторил — особено след като смяташе, че вече му дължа услуга, — но винаги си струва да бъдеш предпазлив.
— На перона на гара Хараджуку — казах. — След трийсет минути.
— Добре.
Двайсет минути по-късно слязох от влака на гара Хараджуку. Вътрешният ми радар не засече нищо. Тълпата беше умерено гъста и се състоеше от две приблизително равни по брой категории: тийнейджъри, отиващи към близкия търговски център на улица „Такешита-дори“, където продаваха дрехи в стил гръндж, ретро и хип-хоп, и добре облечени възрастни, упътени към бутиците и заведенията на другата съседна улица, „Омотесандо-дори“. Винаги ми доставяше удоволствие фактът, че две толкова различни места и човешки групи могат да съществуват паралелно на едно и също място. Това е част от движещата сила на Токио.
Точно навреме Канезаки слезе от влака за Шинджуку, преметнал през рамо средно голяма моряшка торба. Беше облечен с тъмен костюм и ако в стойката и походката му не се долавяше нещо подчертано западно, би могъл да мине за поредния японски корпоративен самурай.
Видя ме и тръгна към мен. Огледах другите пътници, слезли от влака. Не забелязах проблеми.
Той остави торбата и се ръкувахме. Детекторът за предаватели, направен от моя покоен приятел Хари, кротуваше в джоба ми. Канезаки бе чист.
— Как си? — попита Канезаки.
— Добре — отвърнах и го огледах от глава до пети. — А ти?
— И аз.
— Как върви глобалната война срещу тероризма?
Той се усмихна.
— Напоследък я наричаме глобална война срещу насилствения екстремизъм.
Харесваше ми, че не премина в отбрана. Не чак толкова отдавна би приел закачката ми като лично оскърбление. Запитах се дали неговите хора знаят колко способен става. Навярно не.
— Да, съкращението ГВСТ не звучеше добре — подхвърлих. — Сигурен съм, че след преименуването ще ви потръгне.
Той се позасмя.
— Ще ми кажеш ли за какво ти трябва всичката тая железария? И с кого работиш? Всичко по двойки — не е в твой стил.
Пак го погледнах. Да, беше способен. Но може би ставаше и малко самонадеян.
— Вече ти дължа услуга — казах студено, — а сега искаш и безплатни екстри.
Той се стъписа.
— Исках само…
— Виж, какво точно правим? Сътрудничество по добра воля или търговска сделка?
— Надявах се да е и едното, и другото.
— Не става. Избери едното. И се примири с избора си.
Той помълча, после каза:
— Нека да си помисля.
Свих рамене. Пак помълчахме.
— Чувал ли си се с Тацу? — попитах.
— Напоследък не. Той е зает, аз съм зает…
— Сега е в болница.
Той ме погледна и в очите му видях искрена тревога.
— Не думай! Сериозно ли е?
— Рак на стомаха. Ако искаш да го видиш, той е в „Джикей“. Само че побързай.
— Ах, дявол да го вземе.
— Иди да го видиш. Той те смята за свой ученик, за продължител на делото му. Но е прекалено горд, за да го каже.
Канезаки кимна.
— Благодаря, че ми съобщи.
Нарамих торбата.
— Ще ти се обадя.
Той протегна ръка и след кратко колебание аз я стиснах.
— Пази се — каза Канезаки.
— Непременно — обещах. — За нищо на света не бих пропуснал да ти върна услугата.
17.
Пътуването до Уаджима на следващата сутрин трая около пет часа. Японските магистрали са с прекомерно високи такси, но за щастие това облекчава движението. Плащах в брой, тъй като бях отхвърлил предложението на гаража да ми осигурят най-модерната апаратура за електронно плащане. Плащанията по електронен път се проследяват твърде лесно.