По пътя спряхме край един изоставен строеж да проверим цялата екипировка. Докс досега не беше използвал въздушна пушка и аз бях поискал десет стрелички, за да може да потренира. Но след като разполагахме само с пет, смятах, че не можем да отделим повече от една.
— Не пропускай — заръчах му, докато залягаше на осемдесет метра от една ограда, върху която бях поставил консервна кутия.
Чу се тих пукот на внезапно освободен газ под налягане, а след миг до нас долетя и звън на тенекия. Погледнах през бинокъла. Кутията беше изчезнала. Понечих да кажа на Докс, но той вече знаеше. Вдигна лице към мен и се усмихна.
— Нищо работа, някакви си осемдесет метра. От такова разстояние мога да улуча и с камък.
Преди да се върнем във вана, втрих с четка за зъби в косата си малко бяла боя за обувки. Така щеше да изглежда много по-прошарена, отколкото почваше да става по естествен път над ушите ми и по слепоочията, и би ми дала десет години повече в евентуалните описания на очевидци. За допълнителен ефект си сложих чифт отчайващо старомодни очила с дебели рамки и обикновени стъкла, купени преди да напуснем Токио.
Пристигнахме в Уаджима малко след пладне и аз се обадих в странноприемницата да попитам дали мога да се настаня. Както очаквах, помолиха ме да дойда в два. Не възразих. Можеше да се предполага, че и хората на Ямаото още не са дошли.
През следващия час и половина обикаляхме с колата насам-натам, за да опознаем Уаджима. Според мен на места районът все още беше красив, но както в цяла Япония строителните компании настъпваха неумолимо. Местните широколистни дървета, искрящи сега с червено-оранжева премяна в хладния есенен въздух, биваха изсичани безжалостно, за да ги заменят с по-подходящите за дърводобив кедри. Останалото изглеждаше като кърпеж на наранена плът, нашарена със зелени превръзки, които не помагаха за изцеляване на раните. Всичко беше павирано или покрито с плочки — речните корита, хълмовете, дори крайбрежието. Изглеждаше, че единствено морето се е спасило от метастазите на строителните предприемачи, но докато карахме по брега, забелязах, че някоя бюрократична група по интереси вече се е захванала да закрие частично пристанище Уаджима с огромна бетонна стена. Спомних си какво бе казал Докс за американците — че се обявяват за миролюбци, но непрестанно воюват. Японците изповядват традиционно преклонение пред природата, но ето че тук се стараеха да я погребат без остатък в бетонен саркофаг. Кога ли щеше да ни се наложи да надзърнем в огледалото и да си признаем, че традиционната ни обич към природата се е превърнала в отявлена лъжа.
След като огледахме каквото можеше да се види от вана, ние спряхме, за да пообиколя пеш. Докс също искаше да се разтъпче, но трябваше да признае, че в затънтено градче като Уаджима бялата му физиономия и грамадната фигура ще привлекат внимание, с което не би се справило дори изключителното му умение да остава незабелязан. Той легна на задната седалка, а аз излязох под студеното небе, потъмняло от дъждовни облаци.
Градът ми се стори някак уморен. Видях много хора с прошарени коси и никакви деца, макар да предполагах, че все някъде трябва да има и по-млади жители. От двете страни на пътя се трупаха отпадъци от риболовната промишленост — скъсани мрежи, строшени шамандури, ръждиви капани за крабове. Повечето боклуци бяха покрити със сини платнища, които загръщаха купчините отдолу като тръпнещи савани. Навсякъде кряскаха чайки. Отвъд отпадъците десетки корабчета се люшкаха върху вълните и с тих пукот дърпаха швартовите въжета, а мачтите и такелажите им се чернееха като скелети на фона на облачния хоризонт. Вятърът търкулна покрай нозете ми смачкана пластмасова чаша за кафе; от небето над водата бавно се спускаше студена мъгла.
Може би планираха да се срещнат тук, но не ми се вярваше. Първо, мястото беше прекалено открито; второ, наоколо можеше да има хора. Тръгнах на изток по брега. Край водата лежаха грамадни бетонни пирамиди като неизбухнали боеприпаси от някаква отдавна забравена война. Мъглата се сгъстяваше, облаците ставаха все по-тъмни и усещах, че се задава буря.
Отвъд пирамидите стигнах до нещо като парк, използван за склад на бъдещи строежи. Там бяха паркирани камиони и тук-там видях натрупани торби цимент, бетонобъркачки и други материали. След широкото тревисто поле започваше кална ивица, а по-нататък беше морето. Тук, помислих си аз, тук ще го направят. Мястото е идеално. Не по-малко идеално беше и за снайперист. Използвах фотоапарата, който бяхме купили в Ню Йорк, за да направя снимки под различен ъгъл, после се върнах във вана, за да запозная Докс с терена.