Занаятът им личеше не само по физиката. Притежаваха онази бавна сумистка походка, онзи царствен вид — едва ли не божествен, — породен от сплавта на сила и слава. Бяха свикнали да ги гледат, да бъдат обект на внимание и страхопочитание и крачеха тъй, сякаш преклонението им се полагаше по право, без задължение да се отплащат с нещо повече от пасивното му приемане.
Отдръпнах се още малко назад.
— Видя ли каква кола карат? — попитах.
— Естествено. Голям винен кадилак с волан отляво. Подходяща кола за якудза. Трябваше да са те.
— А номера видя ли?
— Да.
Той ми го продиктува и аз го записах.
— Добре, изчакай — казах. — Ще ти се обадя пак.
— Разбрано.
Позвъних на Тацу. След няколко сигнала немощният му глас изрече:
— Хай.
— Как я караш? — попитах.
— Още съм жив.
Изведнъж ме обзе мъчителната мисъл, че някой ден съвсем скоро ще му позвъня, но той няма да отговори, защото вече няма да бъде между живите.
Прогоних я и заговорих:
— Мисля, че нашите хора пристигнаха, но трябва да бъда сигурен. Кито и Санада… сумисти ли са?
— Не знам. Но мога да разбера.
— Добре. Ето и номера на колата, която карат. Токийски е.
Продиктувах му номера. Той обеща да ми позвъни.
Хвърлих предпазлив поглед към фоайето. Двамата бяха приключили с регистрацията и жената в синьо ги водеше към асансьора, навярно за да им покаже стаите.
Петнайсет минути по-късно Тацу ми се обади.
— Те са. И двамата са бивши сумисти, напуснали поради контузии. Колата е регистрирана на името на Кито.
— Добре. Пристъпвам към действие. Скоро ще ти се обадя.
Прекъснах и позвъних на Докс.
— Прав беше. Точно тях чакахме. Бивши сумисти.
— Бивши ли? На мен ми изглеждат съвсем настоящи.
— Напълно те разбирам.
— Дали ги е бивало като борци?
— Откъде да знам, по дяволите?
— Просто се чудех дали можем да ги повалим, ако се наложи.
— Да ги повалим? Общо тежат към триста кила. Ако ще ги поваляме, трябва да е само със стрелба от разстояние, това е положението. И то само защото не можем да използваме авиация.
— Добре де, просто се опитвах да разработя резервен план.
— Ако се наложи да влезем в ръкопашна схватка с тия приятели, препоръчвам ти да прибегнеш към молитва.
— Ти се моли колкото си щеш. Аз предпочитам да разчитам на нещо по-остро.
— Дано да е харпун. А и с него не знам дали ще засегнеш важен орган.
— Ами ако…
— Виж какво, не че не ми се обсъжда най-подходящият начин за убиване на сумист — прекъснах го, — но след като изяснихме положението, може би сега е моментът да се промъкнеш и да лепнеш предавателя на колата им. Аз ще стоя тук и ще те предупредя, ако тръгнат да излизат.
— Разбрано.
Две минути по-късно той пак се обади.
— Готово. Където и да отидат, можем да ги следим от разстояние и ще знаем кога спират. А ако тръгнат пеш, просто ще следваме тътена на земята под нозете им.
— Да, бе — изсумтях и си спомних, че разполагаме само с четири стрелички. Канезаки бе казал, че са предвидени и за носорог. Надявах се да е говорил буквално. Иначе ни чакаха неприятности.
18.
Следващите трийсет часа бяха запълнени предимно с наблюдение и чакане. Странноприемницата имаше превъзходна кайсеки — японска висша кулинария, — а горещите минерални бани онсен бяха чудесни. Насладих се и на двете, за да не привлека внимание с въздържанието си, макар да се чувствах малко виновен, че трябва да оставя Докс във вана. През втория ден на два пъти го откарах до уединени места, където да се разтъпче и да подиша чист въздух. Той през цялото време беше в добро настроение и аз си помислих, че незнайните божества на морските пехотинци би трябвало да са доволни.
Облаците от предишния ден прераснаха в буря, която се развилия малко след полунощ. Седях в нишата на моята стая с изгасени светлини и гледах ту монитора на устройството за следене, според който кадилакът не беше помръднал, ту мрачното море отвън. Малко след два телефонът ми забръмча. Беше Докс.
— Нашите приятели се качват в колата — съобщи той. — Чудя се с кого ли имат среща в такава буря и по това време.
— Ще разберем — казах аз.
Станах, облякох водонепроницаемите панталони и яке, които бях купил точно за такъв случай, и тръгнах към вратата.
Фоайето на странноприемницата беше пусто. Разбира се, имах подготвена история, че искам да се разходя под дъжда, но щеше да звучи малко пресилено и се радвах, че не се налага да я използвам.
Последвахме кадилака на половин километър дистанция. Докс, облечен в черно яке с найлонова подплата, седеше до мен и наблюдаваше монитора. Кадилакът се виждаше като мигаща червена точка върху компютърната карта и го следяхме без затруднения. Дотук добре.