Към брега, към морето…
Осъзнах, че двамата неволно сме се изпънали назад, сякаш искахме да повлияем на сумиста със собствените си тела. Докс прошепна:
— Хайде, хайде…
Сумистът се килна напред и рухна в прибоя сред гейзер от пръски.
— По дяволите, пак отначало — изруга Докс и заедно се втурнахме напред.
Макар да тежеше някъде към двеста кила, сумистът се държеше на вода доста добре. Хванахме го за реверите и някак успяхме да го преобърнем по гръб и да го издърпаме по калния бряг колкото лицето му да не е във водата.
Отдръпнахме се на два-три метра и спряхме да си поемем дъх. След малко Докс се разсмя.
— По-щур момент не съм имал — заяви той.
Аз също се разсмях. Да, беше ни се разминало на косъм. — Хей, мой човек — рече Докс, — за какъв дявол му крещеше на китайски?
— Не искам да кажат на някого, че нападателите са говорили на английски и японски. Ако такава вест стигне до Ямаото, веднага ще му напомни за мен. Опитвах се да замъгля картината.
— Да, но от къде на къде „уау ай ни“? Това значи „Обичам те“. Нищо чудно, че човекът реши да ни претрепе, щом ти взе да му разправяш колко си влюбен в него.
Пак се разсмяхме.
— Само този израз знам на китайски — обясних аз.
— Е, от личен опит съм се убедил, че е полезно да знаеш тези думи на всеки език. Някой ден ще трябва да ми разправиш как точно си ги научил.
— Добре — съгласих се, все още задъхан. — Хайде сега…
Земята под нас се разтресе. Вдигнах очи и видях как вторият сумист връхлита покрай прибоя към нас като товарен влак.
Док смъкна пушката от рамо. Всичко се развиваше като в забавен кадър.
— За Бога, стреляй в шията! — извиках.
Докс падна на коляно и се прицели. Но нямаше време. Сумистът го блъсна като снаряд и стреличката се заби в калта без малкият заряд в нея да експлодира. Докс отхвръкна във въздуха и тежко се стовари на земята.
Без да мисля, направих две крачки и се хвърлих на гърба на сумиста. Преметнах лакът през гърлото му за хадака джиме — приспивната хватка, която бях прилагал хиляди пъти през десетилетията си тренировки по джудо в „Кодокан“ в Токио. Приложена правилно, хватката прекъсва прилива на кръв към мозъка и предизвиква изпадане в безсъзнание след секунди. Но просто нямаше начин да я приложа правилно срещу тип, чиято шия бе по-яка от телеграфен стълб. Усещах, че притискането изобщо не пречи на сумиста. Само го ядосваше още повече. Той изръмжа и посегна назад да ме сграбчи, но аз се смъкнах надолу, за да избегна разперената му лапа. Тогава той почна да се върти в кръг, опитвайки да ме отхвърли. Стисках отчаяно. Той се завъртя още по-бързо и блъсна ръцете ми нагоре. Шията и главата му бяха омазани с кал; не успях да се удържа и отхвръкнах. Паднах на земята и се търкулнах, изпълнен с първобитен ужас, че той ще се стовари върху мен да ме смаже.
За момент сумистът спря, огледа се насам-натам и аз осъзнах, че в тъмното и навярно все още замаян от упойката, временно ме е изгубил от поглед. Озърнах се и забелязах жълтата опашка на стреличката да стърчи от калта. Пролазих към нея.
Докс изстена и сумистът се завъртя към звука. Грабнах стреличката и скочих на крака.
Докс изстена отново. Сумистът изръмжа гневно и с тежка крачка се отправи към него. Видях, че е само на метър-два от мен. Хвърлих се напред, като се молех да е толкова съсредоточен в търсенето на Докс, че да не ме чуе.
Чу ме в последната секунда, но вече бе твърде късно. Понечи да се завърти и аз се хвърлих на гърба му, отново с хадакаджиме — само че този път вместо да притисна длан към тила му, аз го намушках със стреличката в шията отстрани. Зарядът избухна с пукот и ярък блясък. Той изрева и се опита отново да ме изтръска с въртене. Но още преди да започне, падна на едно коляно, после подгъна и другото. Разбрах, че упойката действа и леко отпуснах шията му.
Сумистът се подпря на ръце. Предпазливо скочих от гърба му и отстъпих настрани.
После той се изправи и пак тръгна срещу мен. Мамка му, не може да бъде истина, помислих си. Извадих пистолета и се прицелих.
Сумистът залитна, сгромоляса се на една страна и остана да лежи неподвижно.
Изтичах към Докс. Нощните му очила бяха се смъкнали от удара.
— Добре ли си? — попитах, докато кляках до него.
— По дяволите — изпъшка той, като се въртеше насам-натам. — По дяволите.
После изтърси поредица неописуемо изобретателни ругатни.
— Е, движиш се — отбелязах. — Не може да си чак толкова зле.
Той се надигна и седна със стон.
— Копелето ми изкара въздуха. Слава Богу, че зад мен нямаше нищо, освен въздух, иначе сега щях да съм станал на палачинка. Оох, хубаво е да си жив.
Помогнах му да се изправи на крака. Намерихме прибора за нощно виждане и той си го сложи. Сумистът беше загубил съзнание.