— Добре, аз се прибирам — казах. — Персоналът скоро ще се събуди, а не искам да ме виждат. Извинявай, че ще трябва да изкараш още една нощ във вана.
Той потупа торбата и се ухили.
— Бих казал, че си заслужава.
Да, дотук си заслужаваше. Но още не беше свършило.
19.
Дилайла пиеше капучино в едно от любимите си парижки кафенета — „Ше Прюн“ до канала Сен Мартен. Обикновено след като се усамотеше за час тук да наблюдава хората, да чете книга или просто да гледа водата, тя усещаше прилив на покой в тялото и съзнанието си, но днес ефектът се бавеше.
Няколкото дни в Манхатън след срещата с Мидори също не й помогнаха. Там тя посети галерията „Нойе“, напазарува из магазините в месарския квартал и пробяга километри наред в Сентрал Парк, но нищо не я облекчи. С радост най-сетне напусна Ню Йорк и се завърна у дома, ала и тук не се чувстваше в свои води.
Измъчваше я мисълта, че вероятно изобщо не е трябвало да отива в Ню Йорк. Тогава се чувстваше разочарована, ревнива и гневна, и всичко това бе замъглило ума й. Но сега, след като установи, че Рейн е убил бащата на Мидори и че жената го знае, перспективите се променяха. Хората не превъзмогват подобни неща дори и в името на детето. Мидори може и да се е почувствала „объркана“ в момента и някогашната страст между нея и Рейн временно да я е сближила с бившия любовник, изникнал ненадейно пак в нейния живот. Но да загърбиш убийството на баща си, значи да предадеш собствената си кръв. Това би нарушило всички разбирания на Дилайла за човешката същност, или поне за човешката същност както се проявяваше тя в онова малко и жестоко късче от света, където бе родният й дом.
Да, вероятно за нея би било по-добре да остави Рейн и Мидори да осъзнаят сами, че стореното от Рейн ще трови завинаги почвата помежду им. Навярно с времето биха успели да изградят някакъв компромис в името на детето, но това можеше да се очаква и само по себе си не беше нежелателно. Много хора имаха деца от предишни връзки. Развеждаха се и пак се женеха, но разбира се, продължаваха да са обвързани с потомството. Защо Рейн да бъде различен? И защо тя да му отказва тази възможност?
Тогава какво бе спечелила от срещата с Мидори? Всъщност само малко информация, но нищо, което да промени пътя, по който така или иначе вървяха нещата. А цената на сведенията можеше да се окаже висока: ако Мидори споменеше пред Рейн за лудорията на Дилайла, той щеше да се разгневи съвсем оправдано. Не се знаеше накъде биха тръгнали отношенията им оттам нататък.
Измъчваше я и тревога. Жената бе казала, че Рейн заплакал, когато прегърнал детето. Точно от това се боеше Дилайла, когато той напусна Барселона. Да, боеше се, че детето ще го привлече към Мидори, но и че вече няма да бъде същият, че тези нови емоции ще повлияят на способността му да се защитава. За миг се запита какво ли върши в Токио. Каквото и да беше, Дилайла се съмняваше, че е умно или добре обмислено.
Но покрай всичко това я мъчеше и още нещо. Ако погледнеше обективно станалото, не можеше да не признае, че на практика е провела тайна операция срещу човека, когото уж обичаше толкова много. При първите признаци за неприятности, при първите съмнения и страхове бе прибегнала към професионалните инструменти и тактики, които в конкретната си рамка деляха света на агенти и мишени, на убийци и жертви. Истинска ирония на съдбата, защото Рейн бе стигнал до нея именно като заобиколи нейната същина на агент и някак се добра до скритата отдолу истинска личност.
Ако не можеше да държи разделени професионалния и личния си живот, ако се опитваше да подходи към тях по един и същ начин, щеше да изгуби. Познаваше такива хора в своята организация — хора, които смятаха, че стоят по-горе, защото използваха своето обучение, за да печелят власт, да манипулират колегите и да укриват любовници от жените си. Тя ги смяташе за жалки некадърници. А сега с изумление откриваше, че споделя техните грехове.
Е, можеше само да се съсредоточи върху проблема, да бъде нащрек и вече никога да не се поддава на изкушението. Каквото и да й струва.
Едва не се разсмя. Все още му бе толкова сърдита, а сега имаше чувството, че го е наранила и дори предала.
Не знаеше как да изкупи вината си, но щеше да опита. Ако той й дадеше шанс.
20.
Когато мобилният му телефон иззвъня, Ямаото Тоши спеше в своя апартамент в елитния квартал Мото Азабу. Той се озърна към будилника на нощното шкафче, който показваше пет и половина сутринта. Обаждане по това време можеше да означава единствено лоши новини и той веднага си помисли за доставката, която трябваше да се осъществи в Уаджима само преди няколко часа.