Седна, включи лампата и се изкашля. Погледна номера, изписан върху екранчето. Беше Куромачи, наричан просто Куро — човекът, който се занимаваше с китайците. Предчувствието му, че нещо се е случило в Уаджима, стана още по-силно.
Той разгъна телефона и го вдигна до ухото си.
— Хай.
— Ямаото-сан, простете ми, че се обаждам по това време — каза Куро на японски. — Имаме проблем с тазвечерната доставка и реших, че трябва да узнаете незабавно.
— Какво има?
— Китайците изпратили на брега трима души с катамаран да доставят стоката и да получат парите. Когато хората не се завърнали, била пратена друга моторница да провери какво е станало. Втората група открила тримата мъртви. Застреляни. Парите и стоката са изчезнали. Никаква следа от Кито и Санада.
Ямаото разтри лицето си с длан й мислено изруга: Коматта. Мамка му.
— Кито и Санада са надеждни хора, господине — продължи Куро след малко. — Сигурен съм…
— За момента — прекъсна го Ямаото — няма значение в какво сме сигурни. Важно е какво смятат китайците. Разговаря ли с тях?
— Да, господине. С капитана на кораба. Той ми се обади преди пет минути.
Като дете Куро бе живял няколко години в Китай, когато работодателите бяха пратили баща му във фабрика за ветрила. Затова говореше превъзходно китайски и беше идеалният човек за връзка с „Обединен бамбук“. Ямаото се радваше, че Куро ръководи операцията, и човекът наистина се справяше добре, но понякога шефът трябва да се намеси лично, та макар и само за да демонстрира загриженост за отсрещната страна. Куро би разбрал това.
— Пусна ли хора да търсят Кито и Санада? — попита Ямаото.
— Да, господине.
— Имай го за задача номер едно. Използвай всичките си възможности. Намери ги и разбери какво е станало.
— Да, господине.
Ямаото изключи телефона. Поседя няколко минути, потънал в размисли. Какво бе станало, по дяволите? Кито и Санада наистина бяха надеждни. А дори да не бяха, би трябвало да са наясно, че една кражба от Ямаото ще им докара в най-добрия случай безумен живот като бегълци, а по-вероятно бърза смърт.
И все пак при сделка с толкова пари и наркотици изкушението нараства значително. Пък и, ако бяха невинни, защо не дойдоха при него?
В мига, който си зададе въпроса, разбра и отговора. Китайците щяха да искат кръв. Независимо дали неговите хора бяха виновни или невинни, Ямаото почти със сигурност трябваше да ги пожертва, ако искаше да предотврати война. Кито и Санада биха го разбрали. Тяхната смърт представляваше най-бързият и сигурен начин да се реши въпросът.
Той стана, отскочи до тоалетната и си облече халата. Отиде в кабинета си и извади от сейфа кодовата книга. Вътре беше записан мобилният телефон на човека, наричан Големия Лю — шефа на „Обединен бамбук“ в Тайван. Ямаото набра номера и зачака.
След малко отсреща долетя плътен, дрезгав глас:
— Вейвей. Ало.
— Ало, обажда се Ямаото Тоши — изрече бавно Ямаото.
Големия Лю не говореше добре английски, но това бе единственият им общ език.
Настана мълчание. После Големия Лю го наруши:
— Ние има голям проблем. Адски голям.
— Знам. Току-що ми се обади един от моите хора.
— Това… много лошо.
— Да. В момента търсим изчезналите хора. Ще сторим всичко, за да ги намерим.
Не моите изчезнали хора. Просто хора. По-добре да се разграничи от тях. Нюансът можеше и да остане незабелязан от Големия Лю, но нямаше да навреди.
— Ти намира изчезнали хора — каза Големия Лю, — дава ги на мен. И плаща изчезнали пари. И плаща лихва за мъртви хора. Тогава аз си мисли: „Добре, това било проблем с лоши хора. Не проблем с Ямаото. Ямаото и Големия Лю пак приятели“.
Ямаото разбра смисъла и без Големия Лю да го изтъква: „Опиташ ли се да защитиш своите хора, ще те смятам отговорен за стореното от тях.“
А това можеше да означава само едно: война.
Ямаото се замисли. Ако възразеше категорично, нещата лесно можеха да се изплъзнат извън контрол. Ако отстъпеше твърде лесно, Големия Лю щеше да иска още. Трябваше да открие средното положение — нещо, което да задоволи Големия Лю, без да издава слабост; нещо, което да остави на Ямаото възможност да маневрира в зависимост от следващите събития.
— Разбирам твоите тревоги — бавно изрече Ямаото, — както съм сигурен, че и ти разбираш моите. Знам, че и двамата не сме хора, прибързващи с подозренията или изводите. Не искаме нещата да излязат извън контрол.
Той помълча, оставяйки време на Големия Лю да си преведе думите на китайски, после продължи: