На няколко пресечки западно от „Виа Лайетана“ чух шумен разговор на английски и когато завихме зад ъгъла, видях насреща да се задават четирима младежи. По дрехите и акцента предположих, че са от британската работническа класа, вероятно футболни хулигани, ако се съдеше по високия и агресивен тон. Личеше си, че са пийнали. Допуснах, че са ударили на камък с местните момичета из Ла Рибера, не са открили на „Лас Рамблас“ проститутки по свой вкус и сега се връщат за още един опит в Ла Рибера. Бдителността ми се поизостри. Усетих как ръката на Дилайла се напрегна едва доловимо върху моята. Подсказваше, че също е забелязала потенциалната заплаха.
Уличката беше съвсем тясна и нямаше много място за разминаване. Отстъпих наляво, за да заема вътрешната позиция.
Те ни видяха и престанаха да крещят. Лош знак. След това забавиха крачка. Още по-зле. После един от тях мина встрани да ни пресече пътя, а другите го последваха. Крайно нежелателно.
Незабелязано измъкнах автоматичния нож и го притиснах с палец върху дланта си. Не исках някой да разбере какво държа, докато не се наложи да им покажа.
Надявах се просто да се разминем, в краен случай да изтърпя едно блъскане с рамо. Но те се бяха разтеглили във верига, тъй че нямаше начин да се разминем. Е, можех да мина и през тях без затруднения. Запитах се дали да не поваля най-близкия от четиримата с осото-гари — елементарно, но мощно хвърляне от джудото, което би накарало останалите да се позамислят. И ако Дилайла бе минала зад гърба ми, щях да направя точно това. Но тя стоеше плътно до мен и ми пречеше. Усетих я как забави крачка и се наложи да сторя същото.
В главата ми опита да се загнезди параноична мисъл — всичко можеше да е нагласено от Дилайла. Но веднага разбрах, че не е вярно. Първо, четиримата бяха прекалено млади. Имаха твърде горещо, твърде агресивно излъчване. За професионалиста насилието е просто работа. За тия момчета то бе като отдавна жадувана възможност.
Освен това Дилайла не ме беше довела насам. Щях да го усетя, също както усещах, че не е така.
Всички спряхме и се спогледахме. Започва се, помислих си аз.
— Чудесна вечер, нали, дами? — рече онзи, който пръв се измести към нашата страна на уличката. Гледаше ме със злорада усмивка.
— Ти сигурно си водачът — отвърнах аз спокойно и тихо.
Той сбръчка чело.
— От къде на къде?
— Направи първия ход и другите те последваха. А сега заговори пръв. Според мен това означава, че си водачът. Греша ли? — озърнах се да проверя дали някой не идва изотзад, но всичко бе чисто. После погледнах другите трима. — Някой от вас ли е? Хайде, кажете.
Разговорът не вървеше както бяха очаквали. Не се плашех, не нагрубявах. Ако тия идиоти имаха поне капка ум, щяха да осъзнаят, че сега аз ги разпитвам.
— Добре де, аз съм — заяви първият, опитвайки да си възвърне инициативата.
Кимнах с подчертано уважение.
— Много си храбър да го признаеш.
— Защо?
Усмихнах му се. Усмивката не беше приятна.
— Защото сега знам, че трябва да те убия пръв.
Той хвърли поглед назад към приятелите си, сякаш искаше да се увери, че още са тук, после пак ме погледна. Усетих как почва да преосмисля нещата.
Но един от приятелите му беше твърде тъп или твърде пиян, а може би и двете, за да разбере в какво положение са изпаднали.
— Тоя те нарече педал, мой човек. И ти си траеш! Мамка му.
— Никого не наричам педал — рекох аз все тъй отмерено и спокойно. — Просто предлагам да не си разваляме вечерта. В момента Ла Рибера е като един огромен купон на открито. Нали натам отивате?
Последният въпрос беше добре пресметнат: не заповед, а само напомняне, предложение, което можеше да бъде прието без загуба на достойнството. И по очите на младежа усещах, че е готов да го приеме. Добре.
Той пак се озърна към приятелите си. За беда не получи от тях каквото очакваше. Отново ме погледна и разбрах, че е взел решение. Погрешно.
Той се раздвижи и повдигна ръка, вероятно искаше да ме смушка в гърдите с пръст или да предприеме някой друг класически и безкрайно глупав ход като прелюдия на насилието. Не знаеше, че аз не си падам по прелюдиите. Предпочитам да постигам желаното по най-краткия път.
Но преди да го просна, Дилайла пристъпи между нас. Досега беше толкова кротка, а хлапакът дотолкова се бе съсредоточил върху мен, че му трябваше малко време, за да проумее. Той застина и понечи да каже нещо. Но така и не успя да проговори.