Канезаки определено започваше да се вкисва. Точно този момент очаквах.
— Да, може и да ти кажем нещо — намесих се. — Но това ще е услуга, нали?
Настана дълго мълчание. Накрая Канезаки го наруши.
— Добре. В замяна на моята услуга с екипировката. И тогава сме квит. — Той се усмихна леко. — Поне до следващия път.
Следващият път, помислих си, ще е по-скоро, отколкото подозираш.
— Как разбра? — попитах. Бях съвсем сигурен, че знам отговора, но исках потвърждение.
Канезаки сви рамене.
— Джипиес предавателят. Знаех кода, тъй че просто го проследих на картата да видя къде отивате. Изглежда, че сте пренощували в Уаджима. Същата нощ на тамошния плаж бяха застреляни трима души от триадата „Обединен бамбук“.
Да, точно това очаквах да чуя. И вероятно бе истина. Докс се ухили.
— Ама че съвпадение.
Канезаки кимна.
— Да, и са били застреляни с куршуми четирийсет и пети калибър. Това също е странно съвпадение. Защото пистолетите, които ви дадох, са точно четирийсет и пети калибър.
Усмивката на Докс стана още по-широка.
— Мен ако питаш, било е скарване при сделка за наркотици.
— Защо? — попита Канезаки. — Чист обир ли беше? С това ли се занимавате вече?
Докс изсумтя.
— При хонорарите, дето ми ги даваш, синко, истинско чудо е, че не съм тръгнал по лошия път.
— Не, не беше чист обир — казах аз.
— Тогава какво? — попита Канезаки. — Опитвате се да разпалите война между якудза и триадите?
— И какво, ако някой се опита да разпали война? Ще възразиш ли?
— Не, дори бих искал да ги видя как си режат гърлата. Но държа да знам.
Замислих се. Канезаки вече бе наясно, че сме били в Уаджима. Ако искаше, можеше да ни продаде на триадите и якудза. Бях усетил тази потенциална опасност още от момента, когато се наканих да искам оборудването от него. Беше неприятно, но и неизбежно при дадените обстоятелства. Нищо не се получава даром. Където и да било, но най-вече в нашия занаят.
— Мисля, че за момента можете да ми се доверите — добави Канезаки, когато мълчанието се проточи.
Погледнах Докс и след като ми кимна, пак се обърнах към Канезаки.
— Добре. Ти също можеш да ни се довериш. И бъди сигурен, че ще те държим отговорен, ако нещо се обърка преди или след акцията. В края на краищата никой друг не може да знае. Уверен ли си, че искаш такава отговорност?
Канезаки кимна.
— Уверен съм.
— Тогава ето как ще стане. Трябва ни снайперска пушка. Ти я осигуряваш. Като свършим работата, ще ти я върнем. И тогава ще получиш пълна информация за събитията.
— А междувременно ще задържим приборите за нощно виждане — добави Докс. — И пистолетите — обърна се към мен. — Може да ни потрябват.
След дълго мълчание Канезаки отсече:
— Не.
Дявол да го вземе, бях се надявал, че в напрегнатия момент няма да забележи „спонтанната“ молба на Докс. Явно грешах.
Отново замълчахме. Чаках и се надявах Канезаки да се пречупи.
Не се пречупи. Тайно бях впечатлен. Наистина бе съзрял за няколко кратки години. Питах се дали не е заради влиянието на Тацу.
— Как така „не“? — рекох накрая.
И още докато говорех, разбрах, че с нарушаването на мълчанието съм му отстъпил предимството.
— Така. Ако искате да задържите екипировката и да поръчате допълнителна, ще ми дължите в замяна нещо повече от информация.
Изгледах го, но той не мигна. Знаеше, че в момента аз се нуждая от него повече, отколкото той от мен. Не ми беше приятно, но нямаше какво да сторя.
Затворих очи и кимнах.
— Разбрахме се.
26.
Както се бяхме уговорили, на следващата сутрин Канезаки ни достави торба за голф с обещаното оборудване във влака по линията Яманоте. Този път му дадох номера на местния си мобилен телефон. Той вече имаше доста ясна представа какво сме замислили и ако узнаеше нещо полезно, така можеше да ни го съобщи.
Отнесохме торбата във вана. Докато аз карах, Докс седеше отзад и разглеждаше екипировката.
— Еха тая година Коледа е подранила — възкликна той.
— Какво имаме?
— Карабината М40АЗ, за която помолих, плюс мерник за дневно и нощно виждане ANPVS10, заглушител „Опс Корпорейшън“ и сто патрона Ml 18LR, калибър 7.62. Радост за мен и голяма беда за лошите момчета.
— Добре. Тацу ни подготвя списък на целите. Трябва скоро да бъде готов.
Следобед Тацу ми се обади и аз отидох да го посетя в болницата. Телохранителят ме пусна да вляза. Тацу беше сам.
— Готов ли е списъкът? — попитах.
— Готов е. Но мисля, че ще трябва да изчакаш до събота.
Господи, гласът му звучеше съвсем немощно. Едва не го попитах как се чувства, но това щеше да го раздразни. А и предварително знаех отговора.