— Застрашена ли е?
— Не. Не ми се вярва.
— Как се казва?
Помълчах, но не исках да изглежда, че крия нещо.
— Мидори.
— Хубаво име.
— Аха.
— Тия хора… надяват ли се да чуеш за детето? И новината да те отведе при Мидори?
— Да, така изглежда.
— Какво ще правиш?
— Не знам.
— Мисля, че знаеш. Иначе нямаше да повдигнеш въпроса.
Разтрих слепоочията си и се замислих.
— Дори не съм сигурен дали детето е мое. Но трябва да науча. Разбираш ме, нали?
Ново дълго мълчание. Ръката й още лежеше върху бедрото ми, но вече като забравена. След малко тя каза:
— Разбирам. Но от думите ти излиза, че засега Мидори и момчето не са застрашени. Ако отидеш там, можеш да подложиш на риск и тях, и себе си. — Помълча, сетне добави: — Но ти и сам го знаеш.
— Да.
Дилайла отдръпна ръка.
— Е, не съм очаквала да изясним това смахнато положение помежду ни само за няколко дни заедно. Каквото и да става, ще трябва време. Постъпи както сметнеш за добре.
Погледнах я.
— Съжалявам.
Тя поклати глава.
— Вината не е твоя — после се разсмя. — Между нас двамата никога не е било лесно, нали?
— Може би не биваше да ти казвам. Толкова рядко сме заедно и не искам да съсипвам срещата.
— Нищо не си съсипал. Радвам се, че ми каза. Това беше проява на уважение.
— И какво ще правим сега?
— Ще се радваме да бъдем заедно. Както винаги.
Но аз не исках да бъде както винаги. Исках нещо повече, а доколкото усещах — тя също.
Исках да й го кажа. Но премълчах и вместо това изрекох:
— Благодаря.
Тя поклати глава и се усмихна.
— Отивам да се изкъпя. Ще ми правиш ли компания?
Гледах я, искаше ми се да кажа още нещо, а не знаех какво. Накрая рекох:
— Една вана ще ми дойде добре.
По-късно Дилайла лежеше до Рейн в тъмното. Бледите лъчи на месечината проникваха през един от прозорците и тя го гледаше как спи по онзи свой свръхестествено тих и спокоен начин. След сблъсък като днешния повечето хора биха били напрегнати — тя самата се чувстваше така, — но Рейн заспа почти незабавно след като си легнаха.
Когато оставаха насаме, той умееше да бъде тъй нежен с нея, че тя почти забравяше на какво е способен. Но беше виждала и другото му лице, първо в Макао, после в Хонконг, и тази вечер го бе предусетила в Бари Готик. За нищо на света не би му казала, но се намеси в сблъсъка с онези пияни англичани отчасти защото се боеше от онова, което можеше да извърши Рейн. Беше забелязала как при сблъсъка измъкна нещо от джоба си и го държеше прикрито върху дланта — най-вероятно нож. Вярно, тя самата нарани зле онзи младеж. Но беше напълно уверена, че Рейн щеше да го убие.
Преди да си легнат, двамата отново се любиха в банята. Тя се радваше на това и го приемаше за добър знак. Сега трябваше да се справят с нова ситуация, както впрочем при всяка поредна среща, но усложнението не бе засегнало дълбокото им взаимно привличане. Надяваше се привличането да не е причинено тъкмо от трудностите. Бе имала такива връзки, когато забраната, опасността или някоя друга подобна тръпка поддържаше пламъка. Не искаше и с Рейн да бъде така. Искаше нещо по-стабилно. Нещо…
Тя се усмихна. Беше й хрумнала дума, която не искаше да изрече: нещо трайно.
Осъзнаваше чувствата си още преди да се срещнат тук, но не искаше да си ги признае докрай. Боеше се. Ала сега, изправена пред перспективата да го загуби, защото друга жена е хвърлила коз на масата, вече не можеше да затваря очи пред надеждите си.
Изведнъж откри, че размишлява на иврит, и това й се стори странно. Френският беше неин основен език за всички сърдечни дела. Изключение правеше само Дов и тя с тревожна изненада разбра, че Рейн неусетно е заел подобно място в съзнанието й — мястото, където пазеше първия си език, първата си любов, може би и първото си „аз“.
Продължаваше да го гледа. Приятно бе да усеща този мъж легнал до себе си. Наистина приятно. Не беше както с Дов, но и как би могло да бъде? Тя срещна Дов още преди да съзрее, когато беше невинна, дори беззащитна. Всъщност още си беше малко момиче. От онова момиче отдавна нямаше и помен, тъй че как би могла да очаква друга такава любов?
Но в онова, което изпитваше към Рейн, имаше нещо, неизпитвано нито с Дов, нито с когото и да било. Двамата е Рейн принадлежаха на един и същ свят. Всеки разбираше навиците на другия и не осъждаше миналото му. Разпознаваха и приемаха товара на стореното в изминалите години. Знаеха, че този товар неотвратимо ги дели от цивилизованото общество и в същото време ги обединява като някакъв таен знак.