— Дай ми пет секунди жега — прошепнах в хендсфрито. — Точно пет секунди.
— Боже, не и това отново — промърмори Докс зад мен.
— Три, две, едно — чух Боаз да брои и след това кожата ми пламна.
От гърлото ми неволно се изтръгна вик, а Докс ми пригласяше отзад. Съпротивлявах се на илюзията, че пистолетът ми е нагорещен до червено, и на силното желание да го хвърля. Само това ми помагаше да остана на крака. Единственото ми предимство пред човека надолу по коридора беше, че знаех какво е това и че ще трае само пет секунди.
Но ми се стори, че продължи много по-дълго. Когато свърши, така внезапно, както и започна, стиснах зъби и излязох в коридора.
Първата врата, покрай която преминах, беше отворена и ключалката й — простреляна. Побягнах към касата и се спрях.
— Пак, три секунди — прошепнах.
— Три, две, едно — чух отново и нервните ми окончания пак пламнаха. Треперех от болка и от усилието да не викам. От вътрешността на стаята чух продължителен вой. След това внезапно, като по чудо болката изчезна. Поех дълбоко дъх и се втурнах в стаята.
Той беше там, проснат на пода. Вдигнах пистолета.
Беше най-бързият човек, когото бях виждал. Протегна оръжието си напред и едновременно с това се претърколи наляво. Усетих нещо да ме удря в гърдите и чух два последователни изстрела. Олюлях се назад към стената и отвърнах на огъня. Първите ми два изстрела не улучиха, но го накараха да трепне. Вдигнах дулото с два сантиметра, тръгнах към него и продължих да стрелям. Пак не улучих, но последните два куршума рикошираха в пода и се забиха в тялото му. Той се сви, а аз продължих да стрелям, още три куршума, два в торса му, а последния в главата. Той пусна оръжието и повече не помръдна.
Едвам дишах. Стиснах зъби и хвърлих празния пълнител, сложих нов и вдигнах предпазителя. Притиснах длан към гърдите си, след това я вдигнах към очите, бях напълно сигурен, че ще е покрита с кръв. Но не беше. Драконовата кожа. Беше ми изкарал въздуха, но това беше всичко.
Вдигнах празния пълнител и го прибрах в джоба си, след това се върнах обратно по коридора. Докс се беше изправил на колене, но повече от това не можеше да направи. С почуда установих, че гологлавият се е хванал за койката и почти се беше изправил. Вдигнах пистолета.
— Недей — спря ме Докс. — Недей, недей, недей, недей.
Обърнах се към него, без да отклонявам дулото от гологлавия.
— Какво? — попитах.
— Не го убивай — каза Докс, изправяйки се на разтрепераните си крака. — Дай ми оръжието.
— Няма време…
— Дай ми шибаното оръжие! — изкрещя той.
Трябва знаеш кога може да се спори и кога не. Това със сигурност беше втората ситуация.
Докс се олюля към мен, аз се спуснах напред и го хванах за ръката, преди да успее да падне. Поставих пистолета в окованите му ръце и го заведох до гологлавия. Той ни гледаше как се приближаваме. Ръцете му трепереха, изпусна койката. Падна на колене, след това се срути настрани, задъхан и тресящ се.
Докс застана точно над него. И се прицели.
— Искам да знаеш — каза той, — че дори да имах време, нямаше да ти причиня това, което ти се канеше да направиш с мен.
Гологлавият понечи да каже нещо. Докс не изчака да чуе какво. Без дума повече изпразни целия пълнител в лицето на гологлавия. Дванайсет приглушени изстрела, звукът от всеки един преливаше в следващия. Разхвърчаха се кости и мозък.
Постоя така секунда, олюлявайки се леко. Гледаше какво бе сътворил. След това ми подаде димящото оръжие. Наклони се и аз го сграбчих за ръката, за да го подпра.
— Добре — процеди. — Това струва колкото терапия за десет хиляди долара.
— Не се тревожи, имам допълнителен пълнител.
Той кимна.
— Предположих.
Сложих новия пълнител, извадих бейзболна шапка, сложих я на главата му, а на очите му — слънчеви очила.
— Изглеждаш добре — казах му.
— Просто ме измъкни оттук, човече.
Стиснах го за рамото.
— Затова съм дошъл.
Сложих си и аз черни очила, хванах го за ръката и двамата тръгнахме по коридора.
— Излизаме — съобщих по хендсфрито. — Само двамата сме. Извади резачката за метал и бъди готов.
— Побързай — подкани ме Боаз. — Привлякохме доста внимание.
Прибрах пистолета в кобура и продължих да вървя. Не знаех как точно е ранен Докс, но очевидно му беше трудно да ходи, и то не само заради оковите. Трябваше ми цяла минута, за да го кача по стълбите.
Докато прекосявахме палубата, се уверих, че Боаз е прав. От пет-шест лодки ни наблюдаваха хора. Няколко групи пешеходци се бяха спрели и гледаха за какво е цялата тази бъркотия. Хайде, помислих си, хайде, хайде…