— Разбирам безкористните ти причини по-добре, отколкото си мислиш. Знам също така, че колкото по-отдадена ставаш на службите или на родината си, толкова по-празна ще се почувстваш, когато осъзнаеш, че любовта ти е била несподелена. И толкова по-предадена.
Помълчахме. Тя проговори първа.
— Не е задължително с всички да става така.
— Да познаваш някого, при когото е било различно?
Гледахме се в очите. Нейните бяха присвити, а ноздрите й — леко разширени от тежкото й дишане. Така беше при нас. Преминавахме от блаженство и хармония към гняв и обвинения бързо и рязко, както се извиваха тропическите бури. Хубавото, което правеше цялото положение поносимо, беше, че лошото време се оправяше също така внезапно и оставяше прекрасна следа.
— И освен това — добавих — съм свързан с нещо по-голямо от мен самия, свързан съм с теб.
Погледът й омекна. Притисна се към мен и ме целуна. Аз извърнах глава, все още раздразнен, то тя се пресегна и я обърна пак към себе си. Съпротивлявах се още известно време, малко проформа, накрая се предадох.
Постояхме така още около минута и целувките ни се разгорещиха. Усещах гърдите й, топлината на кожата й и изведнъж ми се прииска ужасно да останем сами.
Тя откъсна устни от моите и закачи колана ми с показалеца си.
— Да отидем в твоя апартамент — каза. — Там ще ни е по-удобно да се караме.
Така и направихме. И всичко беше отново прекрасно, до следващия път, когато бурята щеше да се повтори.
Но между редовното люшкане между тежки спорове и сладко одобряване, всичко между нас беше общо взето чудесно. Не съм се обвързвал с много жени, но от всички, с които съм го правил, Дилайла наистина разбираше най-добре и приемаше най-искрено това, което вече бях започнал да смятам за свое минало. Изненадващата сила на химията между нас и невероятността на романтичната връзка, до която тя доведе, беше истинско чудо за мен. Дилайла ме допускаше много дълбоко в себе си, до онази интимност на ума и тялото си, която от дълго време по навик бе свикнала да брани свирепо и която сега показваше пред мен бавно, внимателно и с примесена със страх надежда.
Усетих как и аз се отварям пред нея. Бях искрен, като й казах, че се привързвам. От толкова дълго бях сам, че се бях научил да мисля за себе си като за самотник, но постепенно и нетипично за мен представата ми за собствената ми личност започваше да включва и друг човек. Понякога това привързване ме плашеше и ми се струваше като бреме. Друг път ми изглеждаше като спасителна лодка или поне като спасителен пояс. И в двата случая си беше съвсем реално и се задълбочаваше.
Единственото нещо, което не бях споделил с Дилайла, беше, че от известно време получавах периодични… пристъпи на тревожност — това ми се струва най-точното им описание. От време на време така се увличах, докато четях книга в някое кафене, че забравях да вдигна очи, когато някой влизаше, или пък така потъвах в мислите си, докато се разхождах, че изведнъж осъзнавах как е изминала цяла минута, без да проверя какво има зад гърба ми. В такива мигове ме обземаше ужас, чувство, подобно на това, което изпитваме, когато без да искаме, потеглим на червено с пълна скорост и по някакво чудо успеем да преминем кръстовището невредими. Човек си казва, че всичко е добре, щом свършва добре, но въпреки това знае, че е сгафил, че някой идващ отляво камион е можел да го отнесе или пък е можел да сгази млада майка, която пристъпва от тротоара на платното, или пък да му се случи някоя друга ужасия. Мозъкът ти крещи с пълна сила: Как можа да постъпиш толкова необмислено? Да не искаш да умреш?
Бях свикнал да живея в страх и за него винаги имаше основателна причина, обикновено някой се опитваше да ме убие. Сега, след като причините за този страх се отдалечаваха, а той самият намаляваше, на негово място се настаняваше тревожност. Нима от толкова дълго време се страхувах, че се нуждаех от страха, за да бъда във форма?
Започнах да правя дълги разходки през нощта, колкото по-пусти бяха улиците — толкова по-добре. Имаше един район в Осемнайсети арондисман, край Барбес, наричаха го „Ла Гут д’Ор“ — него харесвах най-много. Беше пълен с опожарени от хулигани шасита на коли, населяваха го дилъри на наркотици, просяци и нелегални имигранти от Магреб, там беше опасно и миришеше на отчаяние, а това ме държеше нащрек. Жителите на квартала ме зяпаха, докато се разхождах край тях, и не знаеха какво да мислят за мен. Намирах се във Франция, но имах японски черти; бях облечен като обикновен гражданин, но изобщо не приличах на такъв. По принцип не ме закачаха, като изключим спорадичните предложения да си купя наркотици.
Веднъж висок мароканец с бръсната глава и уши, провиснали от множество обеци, тръгна след мен. Спокойно се обърнах към него и двамата му приятели, които крачеха малко по-назад, за да им покажа, че съм наясно с присъствието им, и да им дам да разберат, че не се страхувам, не съм глупак, нито пък ще им се дам лесно. Той взе предупредителния ми поглед за подкана и подвикна след мен на френски с тежък марокански акцент: