Взех трамвая до „Ледсеплейн“, който се намираше близо до Вонделпарк, мястото, където живееше Боземан. Знаех, че площадът е оживен вечер, но беше едва девет сутринта и десетките барове, ресторанти и кафенета бяха затворени. Спрях на мост над един от старите канали, които образуваха паяжина около пристанището. Загледах се за кратко в мокрите листа, плаващи по тъмната вода. По повърхността се плъзгаха грациозно две патици, чиято невероятна белота се открояваше на здрачния фон. Подминаваха ме коли, фаровете им едва пробиваха мрака на влажната зимна утрин, гумите им разплискваха гигантските локви. Колоездачите стоически въртяха педалите в студения дъжд.
„Восиусстраат“ беше само на пет минути пеша от трамвайната спирка. Намерих я, беше тясна еднопосочна оживена калдъръмена улица. Тръгнах по нея. Влизах в територия, на която Хилгър може би ме очакваше, и затова застанах нащрек.
От лявата страна на улицата се точеше дълга редица от вековни три– и четириетажни постройки от тухла и камък, прилепнали една до друга. Входът на никоя от тях не беше достатъчно дълбок, за да може да се използва като прикритие. Отдясно се простираше дългият около километър и половина Вонделпарк, отделен от „Восиусстраат“ с ограда от ковано желязо със заострени пръти на върха. Разгледах парка през оградата, спирах до паркираните коли и ги ползвах за прикритие по пътя си, но никаква потенциална опасност не привлече вниманието ми. Подминаха ме няколко души, но ръцете им се виждаха и не излъчваха заплаха. Тъй като валеше и бяха скрити зад чадърите си, дори не ме погледнаха.
Забавих ход, когато стигнах до номер петнайсет, приклекнах, една паркирана кола ми пазеше гърба. Стара тежка дървена врата със сложна дърворезба и прозорче с витраж в средата. Огледах пространството около вратата, след това надникнах през витража във вестибюла. Нямаше домофон, пощенски кутии или други признаци, че тук има отделни апартаменти. Очевидно Боземан, или по-точно семейството му, притежаваше цялата сграда и входът беше изцяло за тях. Добре беше да го знам.
Ключалката беше нова и можеше да се окаже препятствие. Моята първоначална преценка за терена ми подсказваше, че ще е най-добре да го притисна във вестибюла, когато влиза или излиза, а не да се опитвам да преодолея ключалката със сила и да го чакам вътре. Без наблюдение на навиците и моделите му на поведение причакването би било пълно с несигурни развития на ситуацията, от които най-значимите бяха евентуални влизания и излизания на членове на семейството. От друга страна, дългата и тясна улица с парк от едната й страна предоставяше безкрайно много възможности за наблюдение и причакване, даваше ми шанс да го изненадам на входа. Лошо. Ако бях пристигнал два часа по-рано или поне един, щях да мога да поздравя Боземан, когато излиза за работа. Не знаех как изглежда, но колко ли души влизат и излизат през този единствен вход? Щях да импровизирам в момента, в това се криеха известни рискове, но щях да се справя.
Разхождах се по улиците още два часа и попивах атмосферата на района, най-вече се съсредоточавах върху „Восиусстраат“. От Вонделпарк имах хубав изглед към жилището на Боземан. Това беше добре, но само донякъде. Щях да го видя кога влиза и излиза, но нямаше да мога да стигна до вратата достатъчно бързо, за да го хвана във вестибюла, където можех да говоря с него насаме. Чакането на самата улица, в близост до сградата беше възможно, но ако се наложеше да чакам прекалено дълго, щях да изглеждам подозрително.
Почудих се доколко той се грижи за сигурността си. Отговорностите му за сигурността на пристанището не означаваха задължително, че е достатъчно предпазлив, за да се предпази от хора като мен. На работа може да мисли по един начин, а извън нея да му се струва, че няма врагове, и навиците му да са доста рискови. Когато пристигнат Боаз и Нафтали, двама от нас можеха да наблюдават двата края на тясната уличка, а третият да се разхожда нагоре-надолу. Можехме да си сменяме позициите периодично, за да не се набиваме на очи. Ако Боземан ходеше на работа в Ротердам с влака, щеше да тръгва рано сутрин и да се връща вечер пеша или на велосипед. Ако беше с кола, пак щеше да е същото. Какъвто и да беше случаят, ако двама наблюдаваха краищата на улицата, можеха да предупредят третия и той да отиде до входа на жилището преди Боземан.
Това в случай, че не дели колата с някого. И не е женен, не излиза със съпругата си и не се прибира вечер, след като е взел децата от училище. Хиляди предположения, които нямахме време да проучим.
От магазин на „Ледсеплейн“ си купих дебело вълнено палто и след това се обадих на Боаз от уличен телефон. Този път той вдигна.