А дали така детонираше бомбата? Или наистина…
Нямаше значение. Доколкото ми беше известно, Боаз беше бръкнал до лактите в бомбата точно в този момент. Ако Хилгър я беше взривил, Боаз щеше да е мъртъв. Дори и да грешах, нямах избор.
Дъждът заваля още по-силно. И през ехото на неговите проклети барабани ми се стори, че чух шепот, едновременно познат и далечен.
Нямаш избор.
Стоях там на студа, в тъмното, под дъжда. На някакво ниво си бях давал сметка за опасностите, които крие едно негово позвъняване. Но въпреки това му позволих да го направи. Защото, когато телефонът попадне в ръцете му…
Нямаш избор.
Мобилният ми иззвъня. Погледнах дисплея, търсеше ме Боаз. Обадих се.
— Добре ли си? — попитах.
— Чу ли гърмеж?
— Не, не съм. Но не съм слушал внимателно.
Той се засмя.
— Има едно просто правило. Ако няма гърмеж, значи новините са добри.
— Обезвредил си я?
— Обезвредих я и я направих напълно неизползваема. Трябват ни специалисти за радиоактивния материал. Има си правила, по които трябва да се изхвърли, но това е нечия друга грижа.
Тръгнах към колата. Господи, не знаех, че съм ударен на толкова много места.
— Чия? — попитах.
— Да кажем, че господин Боземан има голямо желание никой никога да не научи за този инцидент. А моята организация ще се радва да се сдобие със свой човек от управата на ротердамското пристанище. Очертава се едно великолепно приятелство.
— Ще вкараш организацията си в цялата работа?
— Разбира се. При такива резултати, малко — как го наричате вие, частпром? — лесно ще ми бъде простено. Но стига за мен. Чувствам такова облекчение, че не излетях във въздуха на милиони парчета, та забравих да те питам за Хилгър.
— Мъртъв е.
— Как стана?
— А ти как мислиш? С куршуми.
— А ти добре ли си? Нали не си ранен и не си в опасност?
— Добре съм.
— Фантастично! Нафтали ще е толкова доволен, че може пак да проговори. Надяваше се лично да го направи, но е голямо момче, ще разбере, че най-важното сега е, че е станало.
— Къде сте?
— Във влака, връщаме се към Амстердам. Да пийнем по бира. Да си поговорим, да се отпуснем.
— Аз… имам много тревоги на главата.
— Глупости. Никой не трябва да остава сам след подобно нещо. Освен това си с нашата кола и с лъскавите ни играчки. Трябва да ни ги върнеш, иначе ще загазим.
Опитах се да се усмихна, но ме заболя.
— Да се срещнем на гарата да ти дам ключовете. Но няма да остана много.
Паркирах близо до централната гара, взех си чантата от багажника и заключих колата. Докато минавах покрай един канал, хвърлих пистолета на Хилгър във водата. Пистолета „Хеклер и Кох“ бях оставил в парка. Нямах време да го търся в калта, но всичко беше наред. Дори не съм стрелял с него, а щом ми го беше дал Боаз, значи е стерилен.
Срещнах ги на гарата, слизаха по стълбите от перона на ротердамския влак. Нафтали ми стисна ръката.
— Задължен съм ви, господин Рейн — каза той.
— Не, не си. Ти ми пазеше гърба. Това е достатъчно.
Той поклати глава.
— Знам, че брат ми е бил пратен да ви убие. Радвам се, че не е успял.
— Да, аз също — отвърнах и Нафтали изненадващо се усмихна.
— Казах ти, че ще е развълнуван — обади се Боаз.
Засмях се тихо и веднага направих гримаса. Гърдите ме боляха, сякаш бях спрял влака с тях.
— Къде отиваш сега? — попита Боаз. — При Дилайла?
Не можех да го заблудя, дори и да исках.
— Да.
— Не съм й се обадил, да знаеш. След Сингапур. Оставих тази работа на теб.
— Искаш ли да отида при нея? — попитах и му подадох ключовете. — Или искаш да стоим тук и да си говорим?
Той се засмя. Обясних за пистолета и къде могат да си намерят колата, след това отидох до гишето да проверя влаковете за Париж.
Имаше един, който тръгваше в девет и пристигаше на Гар дю Нор в Париж в един през нощта. Купих си билет и тръгнах към перона. Точно преди да се кача, се обадих на Канезаки от обществен телефон.
— Как е той? — попитах.
— Ще се оправи. Има доста натъртвания, няколко счупени ребра и ужасно изгаряне.
Да, и моята кожа гореше. Бях толкова погълнат от другото, че досега не бях забелязал.
— Добре.
— Ами ти? — попита той. — Успя ли…?
— Беше прав за всичко. Свършихме това, за което бяхме дошли, включително и обезвреждането на нашия приятел. Ще ти изпратя подробностите по интернет. Но можеш да се свържеш с израелците на мобилните им телефони още сега.
— Може.
— Справи се добре, Том.
— Ти също.
— Е, няма ненаказано добро. Ще поддържаме връзка.