А той можеше да издържи, знаеше го. Няма значение дали падаш, важното е колко бързо се изправяш — това му беше казал веднъж баща му и той никога не го забрави. След като оцеля в снайперистката школа, нищо не можеше да му се опре. Със сигурност щеше да преживее и това, независимо какво го чакаше. Просто трябваше да помни кой е и от какво е направен. Трябваше да се държи за тази мисъл и да не им позволява да го отделят от нея.
Чака дълго и през това време си разказваше наум любими вицове. Онзи за мечката, който каза на Рейн, беше велик. Той не обичаше много да се смее, затова удовлетворението да го разсмееш беше още по-голямо. Като се измъкнеше от тази ситуация, със сигурност щеше да му разкаже и онзи за кабунга. Щеше да е много подходящо.
От време на време си напомняше, че очакването е част от играта, от опитите им да го сломят, да го накарат да се чувства несигурен във всичко — кой го е отвлякъл, с каква цел, къде се намира, какво го очаква и кога ще се случи. Беше обучен да издържа на разпити и ако знаеше какво да очаква, значи бе спечелил битката наполовина. Изненада се приятно, дори се поласка, когато осъзна, че това обучение му помагаше.
След три часа — по негова преценка — вратата на стаята се отвори. Русият, когото помнеше от паркинга, влезе пръв, последван от застрашителен на вид гологлав мъж и по-дребен индивид, който изглеждаше прекалено млад, за да движи с такива хора. Гологлавият и младият сигурно са били двамата с каските пред супермаркета, реши той. Чу още нечии стъпки и тогава се появи самият той, Хилгър, точно както очакваше. Добре, отмятаме графата „кой“. Но „защо“ и „къде“ още не бяха изяснени.
Четиримата го заобиколиха и се взряха мълчаливо в него. Така изминаха петнайсет секунди.
Докс се прозя.
— Ако нямате бърза работа — каза, — ще ви помоля, момчета, да ми дадете още двайсетина минути, да си довърша дрямката. Сигурен съм, че не сте имали лоши намерения, но ме прекъснахте насред съня.
Засмя се, доволен, че все още може да се гъбарка с тях. Вероятно нямаше да му дадат възможност да продължи да го прави, но част от плана им бе да го накарат да изпитва ужас и в никакъв случай нямаше да им достави удоволствието да го видят изплашен.
Освен когато вече стане неизбежно.
Хилгър издърпа един дървен стол и седна с лице към Докс. Загледа се за кратко в едрия мъж, мълчаливо и безпристрастно, както учен изучава микроб. Искаше Докс да разбере, че не го смята за човек, а просто за обект, фокус на поредица от свързани с причинно-следствени връзки събития, които не значат за него нищо повече от постигане на определени резултати.
— Ще направя така, че и за двама ни да е по-лесно — каза Хилгър с тих разумен тон. — Няма нужда да те подлагаме на страдания, нито дори да ти причиняваме неудобства. Информацията, която искам, няма да навреди на никого. Няма да постави никого в опасност. Просто ще ми даде възможност да се свържа с един човек. Това е.
Докс се усмихна.
— Дамите от малкото ми черно тефтерче няма да ти обърнат никакво внимание, амиго. Съжалявам, че аз трябва да ти го кажа. Но те май предпочитат да се занимават с привлекателни и потентни мъже.
Хилгър въздъхна. И преди беше виждал хора в положението на Докс, много такива хора. Общото за всичките беше страхът. Различното и интересното беше начинът, по който се опитваха да се справят с него.
Изтезанията караха някои да буйстват. Други пък се молеха. И двата типа бяха различните страни на една и съща монета: фокусираха се върху разпитващия и точно заради това лесно се пречупваха. Веднага щом осъзнаеха, че молбите и буйстването са безполезни, че няма да успеят да влязат в човешки отношения, които да спрат болката и мъченията, психиката им сдаваше багажа и започваха да издават всякаква информация.
Но имаше и друг тип, които се умълчаваха още преди разпитът да е започнал и не казваха и дума по-късно, дори докато крещяха. Те бяха по-овладени и затова и трудно се преодоляваха. Не очакваха нищо от разпитващия. Те го разглеждаха не като човешко същество, а като природна стихия, като лошо време или болест. За тях той не беше човек, с когото разумно да се разбереш, да преговаряш или да му повлияеш по какъвто и да било начин, а нещо, което просто трябва да се изтърпи.
Имаше и трети тип, също много корави мъже, и Хилгър от опит знаеше, че той е най-рядък. По време на мъченията се свързваха с някаква своя много дълбока същност, от която черпеха сили и спокойствие. Изглежда, Докс беше точно от тях. Те не се отчуждаваха от разпитващия като стоиците, а поведението им нямаше за цел да въздейства върху мъчителя, както правеха молещите се и буйстващите. Те по-скоро налагаха присъствието и личността си. Според Хилгър, макар и не съвсем съзнателно, Докс се опитваше да покаже, че щом продължава да пуска смешки, той е себе си. А щом е себе си, владее положението и то не е толкова трагично.