Затова кимна на Демеер, който пристъпи напред и махна хавлията от лицето на разпитвания. Докс се метна рязко напред и назад, опитвайки се инстинктивно да избегне струята. Гътри отмести маркуча. Докс изхриптя и се задави, след това отново се надигна с приглушен сподавен вик.
— Някоя смешка ли искаш да разкажеш? — попита Хилгър и веднага се засрами от себе си.
Но на Докс вече не му беше до смешки. Гърдите му се надигаха в ритъма на неконтролируема паника. Зъбите му тракаха, а ръцете му трепереха в оковите. Дробовете му свиреха, от гърлото му излизаше хленч и Хилгър осъзна, че човекът плаче.
Отърси се от срама и отвращението. Наведе се напред и каза:
— Не искам да знам къде е. Просто ми кажи как да се свържа с него.
Докс поклати глава.
— Ти издържа по-дълго от скапания Халид Шейх Мохамед, знаеш ли го? А той е най-издръжливият човек, когото съм виждал. Но никой не може да издържи до безкрайност. Никой. Защо не ми кажеш каквото те питам. Иначе пак ще го направим. И пак.
Хилгър изчака доста дълго, преди отново да кимне на Демеер. Белгиецът пристъпи напред с кърпата. Вдигна главата на Докс, но той я разклати и се освободи.
— Добре! — извика с дрезгав глас. — Добре. — И изстреля поток от мръсни думи, каквито Хилгър никога не бе чувал някой да сглоби заедно така остроумно, дори неподражаемите словотворци от Трета специална част по време на първата война в Залива.
Чакаха. Когато приключи с ругатните, Докс каза:
— Можете да го намерите в един затворен форум. — И им съобщи адреса на сайта, който Демеер си записа.
— И колко често влиза там? — попита Хилгър.
— Не знам. Не си контактуваме често. Предполагам, че веднъж на ден.
— Добре. Това значи, че имаме двайсет и четири часа.
— За какво?
— Рейн да ни отговори. Ако за този срок не се свърже с нас, ще приема, че си ни подвел. В такъв случай ще трябва отново да те попитам. И вероятно няма да е така любезно, както току-що.
Докс извърна глава и плю.
— Така ли? И какво ще направиш? Ще ме обезглавиш и ще продадеш касетата на „Ал Джазира“?
Хилгър го погледна в очите.
— Мисля, че ме бъркаш с някого.
— Нима? И защо да не си като тях? Аз мисля, че си.
Хилгър помълча дълго. След това проговори с леден глас.
— Заради целите — натърти, като не откъсваше очи от Докс, но си мислеше за Рейн. — Всичко е в целите.
6.
Въпреки че днес светът на бойните изкуства е много по-голям, отколкото по времето, когато започнах да се занимавам с джудо — през 70-те години на XX век, трябва много да внимавам. Лицето ми е познато не само в „Кодокан“ в Токио, но и в академията по джиу-джицу на Карлино Грасие, където тренирах маниакално в годината, в която живеех в Рио. И в двата клуба никой не знаеше името ми, но ако случайно се окажеше, че някой от посетителите им тренира сега в Париж, не исках да ми задава въпроси какво правя тук и къде живея. При всички решения трябва да се търси баланс между позитивите и негативите, а нуждата ми от тренировки беше толкова силна, че накланяше везните и омаловажаваше риска. Не ставаше въпрос само за поддържане на формата, макар че и това беше важно. Тренировките, също като нощните разходки, намаляваха тревожността. Затова се упражнявах пет следобеда в седмицата в спортен клуб „РД“ на булевард „Сен Дьони“ близо до канала „Сен Мартен“. Клубът разполагаше с доста екипировка — дюшеци, ръкавици, боксови круши — и много яки партньори, с които да си правя спаринги. Освен това бях доволен, че мога да си упражнявам и френския.
Всеки ден, обикновено след тренировка, се отбивах в някое интернет кафене, винаги в различно, за да си проверя съобщенията във форума, който ползвахме заедно с Докс. Не комуникирахме често, но навикът ми беше приятен. Правех нещо подобно дълго време и с Мидори, преди да скъсаме, а когато това стана, затворих форума. След това осъзнах, че ми липсва възможността да й изпратя съобщение, че съм свикнал с удоволствието на малката всекидневна надежда.
Никак не ми се щеше да си го призная, защото буйният нрав на Докс, неговата духовитост и използването на всяка възможност да спомене занаята ни с намигване ме подлудяваха, но никога не бях имал по-близък приятел от него. Когато се запознахме в Афганистан, не ми се искаше да се сближаваме кой знае колко. Беше много способен в операциите, но непрекъснатите му шеги и огромното му его ме дразнеха. Няколко години по-късно определени кръгове от ЦРУ се бяха опитали да се възползват от афганистанската връзка и да пратят Докс по петите ми в Рио. Но вместо да ме предаде, двамата започнахме да работим заедно. Отначало партньорството ни се основаваше на нуждата и аз му нямах доверие. Но на пристанището Квай Чунг в Хонконг той се отказа от пет милиона долара, за да ми спаси живота. С тази единствена забележителна постъпка той прескочи защитите ми и промени изцяло мирогледа ми. Все още се опитвах да се справя с последствията. Щях ли да сторя същото за него? Днес не бих се поколебал, но тогава… не, трябваше да си призная, че по онова време не бих го направил. Тогава не се доверявах на никого, смятах, че никой не заслужава доверие. Вярвах, че всеки има правото да е предател. Веднъж чух следната реплика във филм: „По дяволите, бих убил човек в честна схватка… или ако подозирам, че се кани да започне честна схватка.“ Такъв бях. Не виждах нищо нередно в предателството, нередно беше да се оставиш някой да те предаде. Но Докс промени това ми отношение. Беше единственият човек, повлиял ми толкова дълбоко, колкото и Дилайла.