Веднъж, по време на едно от посещенията ми в интернет кафенето, видях, че снайперистът ми е пратил съобщение. Усмихнах се и го отворих, като очаквах само няколко реда за времето в Бали и може би намек за някое прясно сексуално завоевание. Обичайното от Докс. Но как грешах! В съобщението пишеше:
„Хванахме приятелчето ти във вилата му в Бали. При нас е и засега е добре. Но ако не ни отговориш до двадесет и четири часа от написването на това съобщение, не можем да гарантираме, че ще продължи да се чувства комфортно.“
Усетих как и последната капчица кръв се източва от лицето ми и как се изпълвам с адреналин. Нямаше начин това да е шега. Докс обичаше да ме плаши, но това би означавало да прекрачи границата. Вдигнах очи от монитора и се огледах инстинктивно, но без полза. После отново обърнах очи към съобщението. Имаше и мобилен телефон — на Докс. Това беше всичко.
Съобщението беше пуснато в два през нощта по Гринуич. Това означаваше три през нощта в Париж. Значи… по дяволите, преди повече от дванайсет часа. Оставаха ми по-малко от дванайсет, за да реагирам.
Изтрих историята на браузъра и го затворих, след това излязох. По булевард „Дьо Мажента“ се стрелкаха коли и вдигаха във въздуха окапалите листа на дърветата. Пешеходците се отдръпваха да ми правят път, забързани към крайните си цели, привели глави и рамене, за да се предпазят от студения зимен вятър. Множество настойчиви въпроси и уплашени мисли се въртяха около мен и се опитваха да проникнат в ума ми. За няколко минути се съсредоточих изцяло върху дишането си и оставих студения въздух да проветри мозъка ми.
Какво знаете? — мислех си. Не какво подозирате, а какво знаете? Да започнем с това.
Всичко се свеждаше до малко на брой неща. Някакви хора са пленили Докс. Които и да са, добри са. Принудили са го да им каже за форума, което значеше, че са безмилостни. И сега искаха нещо от мен.
Какво друго? Форумът беше компрометиран. Ако бяха толкова добри, че да пленят Докс, значи са хакнали и сайта и са определили местонахождението на терминала, от който току-що бях влязъл. Всъщност, трябваше да призная, вече са получили потвърждение, че съм в Париж.
Мамка му, изругах наум. Мамка му.
Ако се обадех от Париж, това щеше да е още едно потвърждение за местонахождението ми. Но ако вече са хакнали форума, информацията от позвъняването щеше да им бъде излишна.
Мислех си какво мога да направя в оставащите ми часове — да отида в друг френски град или да хвана бързия влак за Брюксел или Франкфурт. Но веднага отхвърлих това предложение. Ако имаха данни за времето и мястото на влизането ми във форума и след часове им се обадя от друг град, това щеше да изглежда като опит да си залича следите, което би означавало, че Париж по някакъв начин е важен за мен. Най-добре да действам все едно съм тук за кратко и градът няма никакво значение за мен. Което означава да се обадя веднага и от тук.
Включих мобилния телефон с предплатена карта, който носех в себе си. Купих го в Ню Йорк преди месеци и все още не го бях използвал в Париж, нито в Барселона. Ако проверяват следите ми по него, той щеше допълнително да ги обърка къде могат да ме открият.
Сложих хендсфрий с блутуут връзка, набрах телефона на Докс и зачаках. Иззвъня веднъж, два, три пъти. Беше постановка, знаех си. Хората, които ми бяха оставили номера, държаха апарата си подръка. Изчакването трябваше да внуши безразличие, власт, контрол.
При четвъртото позвъняване някой вдигна.
— Да — изрече непознат глас.
— Получих съобщението — казах.
— Един момент — отговори гласът. Имаше лек, неопределим европейски акцент. Погледнах часовника си и започнах да следя стрелката за секундите. Пет секунди, десет. Изчакването трябваше да ми внуши, че си имам работа с група, с организация, и да ме накара да се чувствам сам и безсилен в сравнение с тях.