Погледнах отново часовника си и започнах да следя ритмичното движение на секундната стрелка. Чувствах как сърцето ми бие стабилно, пулсът ми беше малко над нормалния. Бях самият себе си, обитавах пространства, които само аз познавах, отчужден, откъснат от събитията.
Продължавах да се взирам в движението на стрелката. Един оборот. Два. Още един. Улицата вече беше изчезнала. Бях се фокусирал изцяло върху циферблата.
Голямата стрелка започваше петата си обиколка, когато телефонът позвъни. Видях номера на Докс да се изписва на дисплея и вдигнах.
— Имаш късмет, че телефонният ти номер току-що се записа в моя апарат. Иначе приятелчето ти щеше вече да е мъртво. Слушай сега, искам да чуеш нещо.
В далечината се чу как Докс започна да крещи. Отдръпнах телефона от ухото си и отново погледнах часовника.
Каквото и да му правеха, то трая десет секунди. След това писъците престанаха.
— Надявам се, че няма повече да му причиняваш това — заговори отново Хилгър.
— Къде искаш да се видим? — попитах, гласът ми беше равен като ледена пързалка и два пъти по-студен.
— Няма да се срещаме. Казах ти: ще ползваме форума. Това не може да се обсъжда.
— Тогава няма какво да обсъждаме.
Настъпи пауза.
— Пак ли искаш да го чуеш да пищи? — попита той.
— Карайте го да пищи колкото желаете. Но ако искаш да работя за теб, ще ми поставиш задачата лично. Искам да те гледам в очите, когато ми я възлагаш. Така ще знам доколко мога да ти имам доверие, че ще го пуснеш, когато всичко приключи.
Отново мълчание, този път по-дълго. Усещах как обмисля и претегля своите „за“ и „против“. Мислеше си: „И аз щях да поискам същото. И със сигурност щях да търся начин да налагам правилата. Но това е задънена улица… Ако ме удариш, докато моите хора държат Докс — Докс умира. Пък и аз ще избера времето и мястото, така ще контролирам ситуацията.“
Разбира се, имаше и друга възможност: прикритостта на Хилгър беше прочута. Може би той не искаше да убивам никого, а е пленил Докс, за да ме извади на открито и да ме убие. Ако беше така, като настоявах за среща, му давах точно каквото иска.
Но трябваше да поема риска. Докс ми бе спасил два пъти живота. Ако играех на сигурно, нямаше как да му върна услугата. Ако не накарам Хилгър да се движи, ако не успея да го отклоня от собствения му план, щях във всички случаи да съм една стъпка след него, и така до горчивия край.
— Хонконг — предложи той.
Хонконг беше негова територия. Там беше в свои води. Аз пък държах на обкръжението от азиатци, така можех лесно да се слея с тълпата, а за него ставаше по-трудно.
— Токио — контрирах.
— Не става — отвърна той, тъй като знаеше, че в Токио би бил в същото прецакано положение, както аз в Хонконг. — Банкок.
Започвахме да вървим към споразумение. Не много отдавна беше пратил набързо екип в Банкок, който едва не ни видя сметката с Докс, след като провалихме една от неговите операции. Знаех, че и там ще се чувства като у дома си. Не ставаше. Трябваше да е на място, което ми е познато и където той да няма достъп до местни ресурси. Нещо в мен проговори и преди да се усетя, произнесох:
— Сайгон.
Настъпи мълчание.
— Кога? — попита той.
— Вдругиден.
— Не мога толкова бързо. За Виетнам ми трябва виза.
Знам, казах си наум. И това ще ми осигури още една възможност да те проследя.
— Службите ще ти осигурят виза за един ден — изтъкнах.
— Ами ти?
Щях да пътувам с японския си паспорт и не ми трябваше виза. Но Хилгър нямаше нужда да го знае. Най-добре да си мисли, че ще пристигна в деня на срещата ни. Така не само щях да имам време за разузнаване, ами и той нямаше да знае, че съм имал време.
— Мога да си намеря за един ден — отвърнах. — Дръж телефона на Докс в себе си. Аз ще нося този. Форумът ще е за подсигуряване. Ще се срещнем на публично място, където можем да си имаме доверие, че никой от нас няма да прави пакости.
— Аз ти имам доверие. Защото, ако възникне проблем, писъците, които току-що чу, ще ти се сторят музика.
Стиснах зъби и издишах.
— Внимавай как използваш този лост, Хилгър. В момента единствено той ти спасява живота.
— Възможно е. Но пък ти спасяваш живота на Докс. Ако направиш и една стъпка встрани, ще го убиеш.
— Искам пак да го чуя.
— След като изпълниш първата задача. И то ако не възникнат проблеми — понечих да протестирам, но той вече беше затворил.
Тръгнах пеша към Двореца на републиката, където знаех, че има туристическа агенция. Параноята, която ми помагаше да оцелея, се беше развихрила с пълна сила. Не исках да ровя в интернет за полети до Сайгон толкова скоро, след като бях засечен в Париж. По-добре организацията за пътуването да стане в затворена система.