От информацията, която имах за Хилгър и за държавните служители, които държеше в ръцете си, предположих, че ще разполага с достъп до митническа информация. Ако знаеше с кой полет ще пристигна, много лесно можеше да прати екип да ме причака в Сайгон. Най-безопасно би било да летя до Ханой и да пътувам до Сайгон по земя. Но нямаше време да го уредя. Най-доброто, което можех да направя, беше да тръгна директно от Париж. Така поне щях да замаскирам времето си на пристигане. Имаше полет от Франкфурт в 7,20 тази вечер, с прехвърляне в Банкок, който щеше да ме отведе в Сайгон около 3,25 утре следобед. И разбира се, трябваше да си избера полет от Париж до Франкфурт. Жената, която ме обслужваше, беше малко объркана защо искам да летя само с „Ер Франс“. Казах й, че така трупам мили за намаление. Целта е да се кача в по-горна категория. Но, по дяволите, някъде съм си изгубил клиентския номер… Ще го потърся по-късно и ще го дам направо на авиолинията. Запазих билет на името на Таро Ямада, лицето от японския ми паспорт, с който смятах да пътувам. Това беше японският еквивалент на Джон Смит. Ямада за момента беше най-стабилното ми второ аз, с напълно достоверна самоличност, в която се включваше шофьорска книжка, кредитни карти, банкови сметки и други атрибути на средностатистическия гражданин.
Не бях ходил в Сайгон от повече от трийсет години и знаех, че имам да уча много нови неща за града за много малко време. Е, можех да си взема пътеводител на летището и да го прочета в самолета. С тази информация, както и със знанията ми от прекараното там време, плюс допълнителния ден, който щях да спечеля, получавах предимство пред Хилгър.
Вече бях в апартамента и си събирах багажа, преобличах се и взимах малко по-малко от десет хиляди долара в брой, когато си дадох сметка, че се бях уговорил да се видя с Дилайла за по питие в Монпарнас. Мамка му! Замислих се бързо какво да правя. Дали да не й се обадя на мобилния? И какво да й кажа?
Погледнах си часовника. Взимах само ръчен багаж, значи можех да се видя с нея и пак да успея за самолета. Излязох и тръгнах по булевард „Анри IV“, където хванах такси.
След като се погрижих за логистиката, ме обзе коварно безпокойство, напълно отделно от страховете ми за Докс. Може би Виетнам беше лоша идея. Сайгон ми даваше известни преимущества относно сигурността, така е, но за мен това беше и земята на непогребаните спомени, на онази част от живота ми, която, макар и оставил я назад във времето, нямаше никога да забравя. Почудих се дали ледената ми същност не иска да се върне там и какво се опитва да постигне по този начин.
Засега се налагаше да изтласкам тези мисли встрани и да се доверя на ледената си същност както винаги преди. Най-важното беше, че тя успя да се появи на повърхността, извикана от кризата. Номерът беше да я накарам да си тръгне, когато кризата свърши.
7.
Дилайла седеше на ъглова маса в бирарията „Ла Клозери де Лила“ в Монпарнас. Радваше се, че Джон още не беше дошъл. Обикновено винаги той пристигаше по-рано. Веднъж го попита защо и той й отвърна, че така имал възможност да чете вестник и просто да разглежда хората. Но тя знаеше истината, а също така бе наясно, че и той не се заблуждава, че е в неведение, но какъв беше смисълът да казва каквото и да било? Той идваше по-рано по стар навик, като предпазна мярка за избягване на засада. Самата тя упражняваше подобен занаят, затова смяташе, че Рейн стига до крайности. Понякога я оставяше тя първа да се появи, но Дилайла усещаше, че е някъде наоколо и оглежда мястото на срещата. Веднъж тя зае позиция два часа по-рано и се оказа, че го е изпреварила на косъм, видя го как идва само минути по-късно и започва да оглежда проблемните точки. Последно провери мястото, на което бе застанала, защото бе избрала не толкова очевидно скривалище надолу по улицата, без особено добра видимост. След този случай се отказа да го проверява, защото ако Рейн си втълпеше, че тя ще идва винаги два часа по-рано, щеше да започне да се появява един час преди нейното предполагаемо пристигане.
Хубавото беше, че ставаше все по-спокоен, дори от време на време се чувстваше дотолкова в безопасност, че да идва навреме. Никога не сядаше с гръб към вратата. Беше се научила никога да не го приближава отзад или от страната, от която не вижда нищо, не че това беше лесна работа, защото той никога не държеше главата си извъртяна само в една посока прекалено дълго. Също така знаеше, че не трябва да стои прекалено близо до него, когато го буди. Веднъж направи тази грешка и Рейн се метна отгоре й като пантера. Не я нарани, успя да се отдръпне навреме и въпреки че не каза нищо повече от едно засрамено извинение, Дилайла усети, че беше ужасен какво можеше да направи. След този случай тя внимаваше както заради него, така й заради собствената си безопасност.